Indymedia Bulgaria

Не допускайте безумието да ме екстрадират, моли Гергана в съда

Sleepless — Thu, 23 May 2013 12:04:13 +0300

Софийски апелативен съд отложи делото на Гергана Червенкова за 21 юни.

Защитата на Червенкова поиска допълнителни доказателства по делото, което бе прието от съдиите.

Адвокатът на Червенкова Гачо Груев поиска родното правосъдие да изиска конфискувани при ареста вещи, като най-важни за тях са четири компютъра, чрез които Червенкова е водила своята комуникация и могат да послужат за защита в случай, че се стигне до екстрадиране в САЩ.

Защитата на българката претендира и за сериозни нарушения що се отнася до самото желание на американската държава за екстрадация. В доклада от САЩ липсва подпис на прокурора и страната ни ще попита дали по този начин обвинителния акт е законен.

По думите на Груев искането за екстрадиране се основава на решение на органи, които нямат необходимата тежест да предявяват подобно искане. Тежки нарушения са извършени и от българска страна.

Недопустимо е, по думите на Груев, запорирането на адвокатски клиентски сметки и използването на СРС-тасрещу адвокатите.

Припомняме, бившият вътрешен министър Цветанов отчете като невероятно успешна съвместната акция между България и САЩ, при която бе задържан „основният организатор" на българо-американска организирана престъпна група в лицето на Червенкова. Цветанов посочи като бос на бандата именно Червенкова.

На излизане от залата със сълзи на очи Червенкова заяви, че няма за какво да съжалява, че и липсват децата и че ще съжалява единствено, ако България допусне да се случитова безумие.

Преди началото на делото пред сградата на Съдебната палата група от около 50 граждани организира протест в защита на Червенкова.

Припомняме, жената е работела на трудов договор без управленчески права като финансов мениджър в търговско представителство "БГ Глобал Сървисиз", която е обслужваща компания на английската фирма „Юромедонлайн ООД". Ролята на Гергана е да обработва седмичните отчети от системата за продажби и да изчислява натрупаните такси и комисионни към докторите и аптеките на база реализираните през сайта продажби.

Факт е, че тя работи единствено с цифри, номера на поръчки и лекарствени кодове, нямайки информация относно точното лекарско предписание, което седи зад съответната поръчка, съдържанието на препаратите, пациентите и т.н.

По каква причина американската прокуратурата решава, че собственикът и управител на фирмата няма нищо общо с цялата схема, а единственият виновен остава един статистик-анализатор, е повече от учудваща, коментират още защитниците на Гергана.

68 години затвор заплашват 35-годишна българка Гергана Червенкова по обвинение за извършени през последните три години престъпления в САЩ, където тя не е стъпвала от две десетилетия. Червенкова бе задържана през ноември 2012 г., с европейска заповед за арест, издадена от районния федерален съд на САЩ.

Тя е българска гражданка, омъжена, неосъждана, с 2 висши образования, с две малки деца. Работи по трудов договор в легална българска фирма. Живееше със семейството си в София. Понастоящем - Следствен арест, 3 етаж, обявяват протестиращите.

Обвиненията към Гергана са следните: Конспирация с наркотици. Максимално наказание 10 години лишаване от свобода; Разпространение на наркотици чрез интернет. Максимално наказание 10 години лишаване от свобода; Заговор за неправомерно разпространение на лекарства. Максимално наказание 5 години лишаване от свобода;Неправомерно разпространение на лекарства. Максимално наказание 3 години лишаване от свобода.Конспирация, заговор по пощенски и електронен път. Максимално наказание 20 години лишаване от свобода; Конспирация, заговор за пране на пари. Максимално наказание 20 години лишаване от свобода.

Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през XX век

Дмитрий Варзоновцев — Mon, 20 May 2013 01:12:10 +0300

(тези към проблема)
Бих започнал с един неочакван „цитат“ — рефрен от популярната песен: „Аз не съм комунист, аз не съм нихилист... аз съм просто човек!“. Като че ли в рефрена още веднъж се потвърждава едно едва ли не господстващо отношение към феномена „нихилизъм“ като към нещо твърде негативно, изобщо неприемливо тъкмо от гледна точка на хуманността. Нихилистьт е този, който поставя обществото пред последната черта — отрича и Бога, и нравствеността, и изобщо общоприетите норми и образци в поведението. Но главно демонстрира в своето собствено поведение отказ от нормите, шокира и провокира добронамерения гражданин. Парадоксът на този рефрен е в това, че той отрича... самия нихилизъм! Когато констатацията, че „съм просто човек“ достига съзнанието ни, то всъщност е резултат от нещо като един вид „неантизация“. С други думи, аз се утвърждавам като такъв с нищото. Възможно е самият автор на песента да не е имал предвид тъкмо такова възприемане на неговото послание. Но успява все пак да формулира основния проблем на европейския нихилизъм — какви са границите на човешкото присъствие в света, зад които човешкото губи стойност, престава да бъде осмислено („просто“).

Патосът на литературната и публицистичната критика се свежда до констатацията, че нихилистът взривява всякакви ценностни основи на човешкото съществуване, като не дава нищо в замяна, оставя другите без надежда за някакво по-добро бъдеще. Тъкмо това сриване обаче ни оставя наистина „пред самите себе си“. Емпирически очевидната реалност на това откритие изглежда ужасно. И всекидневното възприятие незабавно реагира. Конструира наистина страшния образ на „нихилиста“. Ето тук става „засечката“.

След акта на сриване се оказва трудно, ако не и невъзможно изобщо да се спрем върху нещо очевидно обосновано, нещо, което не би ни поставяло пред съмнение и тревоги, нещо наистина просто. След нихилистичното „Кралят е гол!“ се оказва трудно да бъдат отново въведени общоочевидните конвенции. След като нихилистичната „рефлексия“ се обективира чрез общественото възмущение, самото общество се разболява. То не може да върне предишното си спокойствие. Изглежда не самият нихилизъм, а неговите последици се оказват ужасни. Защото след като се появи, нихилизмът вече не може да бъде... отричан. Той изяжда енергията на всяко такова негативно отношение тотално. Защо? Съвсем не само поради чисто логически противоречия, макар че и те не бива да се подценяват. Самото онагледяване на крайните метафизически ценности на човешкото съществуване „заслепява“!

Нихилизмът и исторически, и културно, та дори и естетически се „ражда“ в лоното на новоевропейския прогресизъм, вярващ практически, без никакви за това основания, че Разумът е всесилен. Въоръжен с ясното и достоверно знание, разумът няма прегради и осветлява Битието... до край. Изгонва мътното, суеверното, неистинното някъде вън в подсъзнанието.

Ф. Гоя буквализира тази метафора в нещо близко до духа на песента, от която започнах. В своята известна графика от цикъла „Капричос“ той възсъздава една, да кажем, странна гледка - над главата на видимо спящ седнал човек надвисват и като че ли реят някакви чудовища, сови, прилепи и т. н. Тази графика носи доста двусмислено наименование: Сънят на разума ражда чудовища. Възможно е да го перифразираме: Когато разумът спи, се раждат чудовища. Човекът, който е изобразен от Гоя, е заспал в твърде напрегната поза, много уморен и не можещ да се откъсне от онова, което занимава неговото бодърстващо съзнание. Това не е просто спящ човек, това е заспал писател или художник. Творец! Ето неговият разум поражда чудовища... когато спи. Но може би когато е свободен! Още малко и разумът ще се дегизира „наяве“. Ницше ще свали маската, ще освободи разума от каквато и да било необходимост да се оправдава, да се обосновава чрез чистото и ясното знание. Разумът е Воля, дори афект за власт, Фройд се изразява още по-категорично — Нагон.

Новоевропейската духовна нагласа към обосновано от действителната природа на нещата знание тук се разобличава като фалшива. Ето какво отбелязва в тази връзка М. Хайдегер: „Новото време е ново не защото е близко до нас във времето, а защото, за да се утвърди, то е длъжно винаги да третира себе си като „ново“. А това значи, че ...Картината на света не се превръща от предишната средновековна в нова, но самото обстоятелство, че светът изобщо става картина, характеризира съществото на Ново време. ...Новостта на това явление е в това, че човекът... завладява това положение като изградено от него самия и преднамерено го задържа, заемайки го веднъж, осигурява го за себе си като база за максималното развитие на своята човечност. Само тогава изобщо възниква такова нещо като положението на човека. Начинът, по който човекът би трябвало да се поставя по отношение на опредметяваното също, той слага в зависимост от самия себе си. Започва онзи вид човешко съществуване, който завладява цялата сфера на човешките способности в качеството на пространство, вътре в което се набелязва и произвежда овладяването на същото като цяло. Времето, определящо се от това събитие, е ново не само при ретроспективния подход в сравнение с предходното, но и самото себе си нарочно полага като ново“. [1.]

Нихилизмът, интелектуално подготвен не само, а може би и не тъкмо, от Кантовата чиста критика, се оказва нещо като самоопределяне на това „Ново време“. Закъснялото събуждане на „Разума“, който като че ли изведнъж се отказва от каквито и да било позовавания на някаква редоположена на него „действителност“, визуализира (поставя пред погледа като картина — Хайдегер) неговата нерелевантност по отношение на класически „основания“, т. е. неговата „нищожност“. Ето това „откритие“ поражда нихилизма като специфично умонастроение, като саморазобличаване на новоевропейския дух.

Ще отбележа само, че „в началото“, като настроение на този дух, инспириращо заблуждаващите фантазии на „критическата литература“ навсякъде в Европа, но най-вече в до- и след реформената Русия (60-80-те години на XIX в.) рисуват парадоксалния и ужасяващ образ на „нихилиста“. От една страна, това е „западник“, т. е. именно прогресист, борец срещу закостенялото и традиционното противостоящ на „изконния руски мързел“, но, от друга, е „р-р-революционер“, разрушител на нравствените устои, на нищо и на никой невярващ. Тази амбивалентност издава „корени“. Нихилистът прекъсва традицията, утвърждава самодейността на рационалната сметка и в своята критика на „устои“ всъщност върши „полезна и конструктивна работа“.

Ако обърнем тази гледка в отношение към т. нар. „български национален нихилизъм“, ще видим едва ли не същото. Дистанцията към „родното“, „близкото“ цели създаване на онзи национален образ, който би вградил българина и българското в Новото време, би го направил равностоен на други европейски нации.

Проблемът на нихилизма е, че в своята парадоксална унищожително-съзидателна работа той се натъква на съвсем неподозираните преди „трудности“. „Всъщност, пише М. Фуко, сред всички мутации, които са се отразили върху знанието за нещата и за техния ред, върху знанието за тъждествата, различията, признаците, еквивалентностите и думите — или, казано накратко, сред всичките епизоди на тази дълбока история на Същото, само една, тази, която е започнала преди век и половина и която може би е на път да завърши своето развитие, е позволила да се появи фигурата на човека. И това не е било освобождаването от някакво старо безпокойство, преход от една хилядолетна грижа към просветлено съзнание, достъп до обективността на това, което дълго време е останало скрито във вярванията или във философиите: то е било промяна във фундаменталните диспозиции на знанието. Човекът със скорошна дата, както с лекота показва археологията на нашата мисъл, е изобретение. А може би и с предстоящ край.“ [2.]

Едва ли дори и такъв мислител като М. Фуко е предполагал, че ще се окаже пророк. „Изобретеният“ човек, т. е. човекът, отговарящ на изисквания на истинската човешка природа, конструиран и въплътяван с различни стратегии на формирането и възпитанието, претърпява крах. Положителното преодоляване на суеверието се оказва отново един вид суеверие. „Нихилизмът“ извършва наистина, „добра работа“. Като лишава обществото от някакви общовалидни и достоверни основания в „природата“, той разкрива, че човешкото съществуване няма никакви външни причини и основания. Човекът в този смисъл е безоснователен, а неговата същност не е нито „в него самия“, нито още повече „вън от него“ — в прословутия ансамбъл (Маркс) например.

Нихилизмът отказва на човека опората върху нещо просто и очевидно — естественото. Оставя го в никъде, отваря за някакви „невиждани“ проекти, които така и не може нито да се осъществят, нито пък да подменят „изгубеното време“, да станат сурогат на предишната очевидност на „простите неща“.

Би било обаче също така илюзорно да видим в нихилизма такъв, какъвто го създава новоевропейската духовна нагласа — само чисто движение в духа на Хегел или младия Маркс. „Комунизмът това е необходимата форма и енергичен принцип на най-близкото бъдеще, но като такъв комунизмът не е цел на човешкото развитие, форма на човешкото общество.“ [3.]

Нихилизмът оставя човека сам. Ето защо Ницше съвсем не може да бъде редуциран до неговото—Бог е умрял... и „Всичко е позволено“, както го „допълва“ Ф. Достоевски. Ницше разкрива в своята нихилистична парадигма нещо далеч по-съществено. Нищото не е липса на битуващото, не е формален антипод и условие на Битието. Това е вечната граница на човешката усамотеност в тотално чуждия свят. Това отчуждение вече се лишава от романтичния блясък на диалектичното самодвижение на Духа. Нищото не е и някакъв лош вариант на всемирната история , който би трябвало да бъде „поправян“ или „преустройван“.

„Много странно, споделя Витгенщайн през 1946 г., че ние сме склонни да обвиняваме цивилизацията — сградите, улиците, машините и т. п. в отклоняване на човека от неговитe извори, от високото, безкрайното и т. п. Излиза така, че цялата тази цивилизована среда, включваща горички и зелени насаждения, е опакована в евтин целофан и изолирана от всичко голямо и, тъй да се каже, от Бога. На нас ни се внушава наистина странна картина. Ако животът става труднопреносим, ние се замисляме как да променим обстоятелствата. Но най-важната и действена промяна на нашата собствена позиция едва ли ни идва на ум и на нас ни е много трудно да се решим на тази стъпка.“ [4.]

Обратно на това, всяко „отчуждение“ остава фатална илюзия за някаква солидна и стабилна основа на Аза, която, без да е нужна рационална рефлексия, го поддържа. Нихилизмът разкрива тъкмо тази заслепяваща истина на нищото.

Докато Маркс и Ницше все още се борят с отчуждението и за „връщане към себе си“, към същинската човешка природа/дори тя да „се намира“ някъде в отвъдното, Е. Хусерл, М. Хайдегер и други модерни мислители правят фундаменталната крачка за отказ от подобен род романтични „отживелици“. Те радикално редуцират всичко онова в човека, което би го поставяло наред с нещо естествено и обосновано.

Нихилизмът като амбивалентно духовно състояние и настроение предусеща трагичната цена за този смел акт — краха на историчната митология на Прогреса. Той (нихилизмът) някак си безнадеждно се бори с „Идолите“ на общоприетото и едва ли не разследва човешкото с цел то да бъде в края на краищата разобличено. „Отрицанието“ обаче пак е абсурдно позитивистично. Човекът не е част от природата, а това, което е част — не е и човекът. Човешкото съвсем не „продължава“ природното. То не е и Венецът на Творението. Спрямо природата човекът направо е нищожен. Но и природата за него е нищо. Криенето на човешкото зад различните маски има само една цел — да отдалечи нелицеприятното признание. Животът на човека остава абсурден. Човекът не е надарен с живота си така, както животното. „Законно“. Нищо не оправдава този живот нито отвън, нито пък отвътре. Всеки опит поредното оправдание да бъде обосновано рационално, се проваля, тъй като открива още по-ужасни гледки на Другото. А дори и приетите формули на „забравата“ отварят за човека пътя за никъде.

„Наистина апокалиптичният възглед върху света се състои в това, че нещата не се повтарят — отбелязва Витгенщайн. — Например няма нищо неприемливо в твърдението, че векът на науката и техниката е началото на края на човечеството; че идеята на големия прогрес е лъжа, също както и идеята, че истината в крайна сметка ще бъде позната; че няма нищо добро или ценно в научното знание и че човечеството като се стреми към това, попада в капан. И няма никакви явни довода против това.“ [5.]

„Правенето на нещата“ остава единствено убежище за вярващия в собствената си вкорененост човек. И той се стреми да забрави, че така правените от него неща всъщност нямат подобие с нищо естествено — абсурдни са. А единственото им основание се спотайва в същностната безоснователност на човека и човешкото. Ето този абсурд проличава в простичкия мотив „Аз не съм нихилист... аз съм просто човек“. Самата тази простота вече е изгубена безвъзвратно. Осветена „със силата на знанието“, тя се превръща в някакви мрачни афекти и чудовищни подбуди.

Освободеният Аз се оказва овладян от бесове обликът на които не би могъл да бъде описан от най-смелата фантазия и не се среща и в най-страшните приказки. И още един цитат: „Заговорът на вещите“ — това е безполезен антропоморфизъм. Може да се говори за коварство на света; лесно е да си въобразим, че дяволът е създал света или част от него. Но не е нужно да си въобразяваме, че злият дух се намесва във всяка конкретна ситуация — всичко може да става по „законите на природата“, а целият ред на нещата въпреки това ще бъде насочван изначално към злото. Човекът се намира в свят, където вещите се чупят, изплъзват се от ръцете, правят всякакви поразии. При това самият дявол е една от тези вещи. „Заговорът на вещите“ е глупав антропоморфизъм. Но истината е много по-сериозна, отколкото тази измислица“. [6.] Сарказмът в тази сентенция на Витгенщайн прикрива дълбоката му загриженост за съдбите на човека и човешкото. А главно разбирането, че разкриването на истината за човека съвсем не го спасява от срещата със самия него. Истината е тъкмо в това, че тази среща отдавна е станала и затова вече е невъзможна по същия начин, както е невъзможно Връщането. Нещата наистина „не стоят така“.

Философското изпитание на нихилизма не оставя никаква надежда — разумът не може да оправдае човека. Не може й да прикрие самата тази безнадеждност. Но и самото това признание не изчерпва истината.

Вече подчертах неведнъж, че нихилизмът е амбивалентен — той е роден от претенциите на разума за крайната истина за човека, но се разкрива като най-последователна и безкомпромисна критика на разума. Тук, според мен, има не само интелектуален, но и прагматичен аспект. Нихилизмът освобождава човешкото от „чуждите“ маски и го прави отговорно не само за себе си, но и за „антропоморфизмите“, за нещата, създавани от него. Това е и същинският проблем. Щом като човекът не е „просто“ следствие от естествения развой на нещата и „прави себе си“, къде той би могъл да открие собственият си свят, къде би бил „у дома“ наистина? Хусерл отбелязва, че обкръжаващия свят е „понятието, принадлежащо изключително на духовната сфера“. Ето защо според него: „Нашият обкръжаващ свят е духовното образование вътре в нас и надпият исторически живот... да се гледа на заобикалящата ни природа като на нещо само по себе си чуждо на духа и да се стремим да обосновем хуманитарното знание с естествените науки, което като че ли го прави по този начин точно — е абсурд.“ [7.]

Ето тук нашата проблематизация дава основание и за друг поглед върху самия нихилизъм. Той освобождава човешкото от чуждите му детерминанти, но оставя открит въпроса за собствената му конфигурация.

Достоевски формулира практическия ефект от това като че ли пресилено — всичко е позволено. Но точно този е патосът и на нихилистичния проект за новата история — „Ние ще построим нашия нов свят върху отломъците на стария“. Освободеният Аз се оказва... луд. Но както и лудият учен Франкенщайн успява да реализира своите блянове — Гулаг и Освиенцим днес остават паметници за този абсурден порив към новия свят.

Практическата амбивалентност на нихилизма проблематизира човешкото като „правене на нещата“. Защото поставя въпрос за смисъла и цената на „Проекта“. Ако той е необоснован, или, което е едно и също, е обоснован от Нищото, какви са неговите граници? Възможно ли е изобщо да говорим за самата проектируемост на човешкия свят, на човешкото обкръжение? Безкрайната „вседозволеност“ на известните ни проекти се сблъсква със самата себе си и се оказва илюзорна — отново ни връща в царството на абсурдната сметка. Произволът се заплаща — но тогава къде е неговата граница?

Нихилизмът остава освен трагична маска на новоевропейския патос и провокация към човека. Макар една от най-мощните му теми да е утвърждаването на абсолютната свобода, зад нея се очертава същинският ужас от това освобождаване. Ницшевото „връщане“ се оказва поредната илюзия — няма къде да се завърне скъсалият с всичко привидно и овсекидневено пътник. „Назад към природата“ е също тъй абсурдна посока, каквато е „Напред — към светлото бъдеще“, „Нищото“, основаващо и обосноваващо човешкото, не позволява на човека да се опре на нито едно от външните и затова „прости“ обстоятелства. Нищото като че ли сваля всички забрани, прави всякакъв род проекти безгранично произволни. Но границата всъщност е самото нищо — то конституира особения самоцелен и самодостатъчен свят — света на културата. А тя на свой ред отново е скрита и недостъпна за „простия“, наивен поглед — играе. Нещо повече — тази игра постоянно изхвърля ставащите ненужни „играчки“, една от които е и новоевропейския разум. Остава самата игра с нейната способност да ограничава произвола с произвол. В играта нихилизмът най-накрая намира огледало и за самия себе си. И става банален.

Забележка: Първо издание „Годишник на Софийския Университет „СВ. Климент Охридски", Център по културознание, Том 86, 1993.

http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=ar...d=300

Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията.

Дмитрий Варзоновцев — Mon, 20 May 2013 00:39:06 +0300

Практиката на даряването противостои на легитимния ред не защото предполага двоен стандарт по отношение на "свое" и "чуждо", а защото го променя, реално ограничава силата на нормата, прави я условна, временна и "местна", затваря я в кръга на непосредствените реалии, на преките телесни и предметни контакти. Даровете в традиционните общества не са нещо условно, каквото е легитимното "дарение" в модерното право. Даровете са конкретни и не могат да бъдат други предмети, тела, действия. Да дариш някого в този смисъл наистина значи да му дадеш нещо "в ръце".

И все пак идва момент, когато като че ли изведнъж хората откриват опасността на неправилното, грешното, лъжливото даряване - корупцията!

Обобщено древните и примитивни народи възприемат дара като магическа възможност за контрол върху ситуацията, в това число и посредством подкуп. Условието е подкупът да "служи" на социума, да не подкопава неговата стабилност. Но едновременно той е "вреден", разваля реда на другите, на чуждия социум. "Кутията на Пандора", както и "Троянският кон" са исторически паметници за подобен род "двойни интерпретации". Опасната близост на дара с подкупа в случая е съдбовна.

Темата корупция е актуална не само днес и не само у нас. Но въпреки огромната социална енергия, която се ангажира и акумулира при всяка тематизация на проблема за корупцията, той остава твърде далеч от своето разрешаване. Защо? Трудността идва от това, че корупцията не може да се "фокусира" на едно или две места в мрежата от взаимни "отражения" и остава скрита сред тях.

В семантически план феноменът корупция най-малко е двусмислен. Думата корупция значи - разваляне, повреждане, но също така и подкупване. Развалянето в този метафоричен план е подкуп. Чрез подкуп може да бъде "развален" определен човек или институция. Семантичната връзка между "развалянето" и "подкупването" е очевидно негативна. От друга страна самата дума "подкуп" има и свой семантичен антагонист-двойник - "дар", "подарък", "даряване". Всъщност именно тази езикова алтернатива на подкупа издава и разкрива амбивалентния характер, очевидната "двусмисленост" и на самия феномен корупция.

От гледна точка на социалната антропология и етнологията "дарът" е специфичен акт на размяна - символна размяна. Даряващият не получава нищо, което да му е полезно за една или друга практическа дейност. Дарът не е полезна, утилитарна вещ. Но съвсем не е задължително даряващият да действа напълно "безкористно". Напротив, според много вярвания и традиции даряващият има пълно право да разчита ако не на равностоен отговор, то поне на някаква благодарност. Ритуалът "потлач" на индианското племе нутка добре онагледява тази важна особеност на даряването. Посредством акта на даряването участниците в ритуала се стремят да възстановят нарушеното равновесие след като е извършена (или предстои да бъде извършена) някаква съществена промяна в племенния статус (позиция и роля в общността). Актът на даряване е натоварен с функцията да убеди отвъдните сили (духове, предци и т. н.) да приемат промяната в статута на даряващия и да не му отмъщават. И колкото повече е желана тази промяна, колкото повече реални ползи носи, толкова по-голям трябва да е дарът.

Следователно даряването в самата си основа съдържа момент на нееквивалентна размяна, възможност за получаване на едностранни предимства без основание. Повечето ритуални дарявания целят да постигнат баланс в отношенията между емпиричната реалност, подчинена на принципа на ползата и свръхсетивната отвъдна сфера, която има нормативен, а не утилитарен характер. Развитието на практиката на даряването може да стигне и до напълно прагматични форми, пример за което са сватбените обреди. В по-общ символен план даряването "обслужва" трансфера на възможностите, с които разполагат само отвъдните сили във всекидневната, прозаична реалност. Не правят изключение дори и сакралните актове на даряване - жертвоприношенията. Символно-утилитарният смисъл на даряването съвсем ясно се проявява в широко разпространените дори и до ден днешен магически практики за предизвикване на желана бременност или дъжд.

В този род практики дарът плътно се доближава и до подкупването, защото магиите често са насочени към получаване на удоволствие, което е неприемливо "без даряване". Дарът е цената, която се плаща именно за особеното индивидуално удоволствие, което индивидът не може да раздели справедливо с останалите. Ритуалът "потлач" възстановява справедливостта чрез афективното сливане на участниците в празничното раздаване на даровете. Но двусмислеността на дара остава.

Обобщено древните и примитивни народи възприемат дара като магическа възможност за контрол върху ситуацията, в това число и посредством подкуп. Условието е подкупът да "служи" на социума, да не подкопава неговата стабилност. Но едновременно той е "вреден", разваля реда на другите, на чуждия социум. "Кутията на Пандора", както и "Троянският кон" са исторически паметници за подобен род "двойни интерпретации". Опасната близост на дара с подкупа в случая е съдбовна. Троянците приемат дара като знак за своята победа и за оттеглянето на враговете данайци, но остават излъгани в предоверяването си. Хитроумният Одисей ги надхитря като ги подкупва с дара си. Никой в древността не може да интерпретира делото на Одисей като корупция. Боговете са предопределили този, а не друг изход от надиграването с дарове и с това въпросът е изчерпан. Подобни примери и то не малко намираме и в Библията.

Амбивалентността на дара, възможността той да бъде не само колективно, но и индивидуално благо и в този смисъл да корумпира, да разлага идентичността на социума, да нарушава справедливостта по принцип не тревожи нито древните, нито примитивите. Днес, във всекидневието, в частната сфера, а и не само там, двойният стандарт към дара също съвсем не е изключение.

И все пак идва момент, когато като че ли изведнъж хората откриват опасността на неправилното, грешното, лъжливото даряване - корупцията! В по-общ план смяната на акцентите може да се наблюдава навсякъде, където промените и "новото" надделяват, нарушават и "развалят" стабилизиращите възможности на традиционните социални норми и ценности. Още Платон се оплаква от "разложението на нравите" при младите в елинския полис.

Но радикалното противопоставяне на дара като благодеяние и дара като подкуп става много по-късно, по време на новоевропейската Реформация. Тогава собствено се утвърждава и "модерният" смисъл на думата корупция - като греховно, грешно, безнравствено разлагащо душата и вярата деяние, подкуп. Конкретно радикалното противопоставяне можем да свържем с неприемането и протеста срещу късната средновековна християнска практика за продаване на индулгенции. Акт, който можем ритуално да съпоставим именно с "потлача"! Индулгенцията с някои уговорки можем да сравним и с днешната практика на "доброволни дарявания" в болници и местни администрации в България през последните години.

Индулгенциите са официалното потвърждение на църквата, с което получателите де факто купуват, защото заплащат, изкуплението на греховете си. Индулгенцията е сертификат, който потвърждава, че определено лице е дарило църквата като е платило съответната цена за направеното грешно деяние. Църковните авторитети съвсем рационално определят съответните "ценови" мащаби на неугодните Богу постъпки или греховни желания. Тази средновековна практика е адекватна на традиционния културен модел на амбивалентно разглеждане на дара като благо-подкуп-отплата за нарушеното равновесие между доброто и злото. Традиционните правни системи установяват определени "ценови" съотношения между специфичното нарушаване на нормите и размера на "дара", който изкупва вината за съответното деяние.

Европейското средновековие създава феодалния институт на даряването като универсално средство за контрол и регулация на социалните отношения между отделни групи хора. Даряването е равностойно на "служба", "повинност" в йерархията на феодалните отношения. И с това подготвя реалната основа за модерните формални институционални механизми на социална регулация и контрол. Възмущението срещу рутинната практика на дара като "откуп за опрощаване на греха" е свързано със засилване ролята именно на формално-всеобщите, безлични нормативни механизми в живота на обществото.

В ритуалната система на традиционните общества даровете "коригират" отношенията между горния, духовен, свръхсетивен и долния, материален, сетивен планове на битието. По-точно практиката на даряването е конкретният начин по който отношенията между отвъдните, свръхсетивни сили се проецират и моделират отношенията между хората (Клод Леви-Строс).

Затова, когато говорим за даряването не става дума просто за поредния сблъсък между поколения или между различни интерпретации на даряването. Проблемът е, че църквата като изкривява, фалшифицира същинските стойности в полза на ограничени меркантилни интереси на една установена йерархия и авторитети субективира, прави условно и променливо именно всеобщото, обективно, надличностно отношение между деянието и неговата стойност, ценност. Тя корумпира самите устои на институционалния ред!

Протестът на реформаторите на църквата срещу корупцията в институцията, която корупция я обхваща отгоре надолу, въпреки че се представя като "вътрешен" за църковната общност на вярващите е израз на нещо радикално друго, на ново отношение не само към църквата, но и към всеки обществен институт, към всяка норма.

Необходимо е да напомним, че разменните отношения в границите на европейския културен ареал още от античността започват да се регулират с договори, пример за което е и самата Библия. Договорната практика първо се надстройва или “вгражда” в практиките на даряването, а после ги измества и започва да им се противопоставя. Договорният характер на социалните взаимоотношения, главно стопанските е свързан с условието договорът да се спазва въпреки всички и всякакви обстоятелства, които го затрудняват и дори го правят невъзможен.

В модерната интерпретация на явлението става дума за т.нар. легитимен ред (Макс Вебер). Силата на договора практически осигурява ефикасен контрол върху съответните дейности и ангажименти, условията за които се "договарят" независимо от субективните, т. е. ограничени, частни воли и желания на договарящите се страни. А това значи, че силата на социумния контрол надхвърля непосредствено предметно-телесните граници на самия социум. Или, иначе казано, властта на реда напуска отреденото й конкретно, локално частно място, сакралния подиум и се разтваря на всякъде и във всичко (Барт).

Практиката на даряването противостои на легитимния ред не защото предполага двоен стандарт по отношение на "свое" и "чуждо", а защото го променя, реално ограничава силата на нормата, прави я условна, временна и "местна", затваря я в кръга на непосредствените реалии, на преките телесни и предметни контакти. Даровете в традиционните общества не са нещо условно, каквото е легитимното "дарение" в модерното право. Даровете са конкретни и не могат да бъдат други предмети, тела, действия. Да дариш някого в този смисъл наистина значи да му дадеш нещо "в ръце".

Договорната практика формализира даряването. Дарението по договор остава валидно във времето и задържа всички предимства за дарителя, без да е нужно той актуално да присъства във всички ситуации, когато дарът изпълнява своята символна функция, да "носи дара със себе си". Разпредметяването на основните регулативи в живота на обществото е възможно, обаче, само когато социумът позволява на договора да действа "автоматично". Чрез договорната практика общността налага необходимостта индивидът да преодолява "съблазънта" и "изкушението" договорът да бъде нарушен, когато никой не му виси "на главата" и не го "пази" от изкушението непосредствено.

Етнографите и антрополозите визират това обстоятелство в наблюденията си върху т.нар. примитивни народи. При тях няма собственост, възмущават се европейските моралисти от времето на Просвещението. Това обаче означава само, че традиционните общества не предвиждат и не допускат способността определено отношение между вещта и социума да се пренесе на друго място, освен по магически начин, разбира се. Традиционните отношения са уникални и плътно свързани с определени място, време и материал. Традиционалното даряване утвърждава подобна социумна практика като в буквален смисъл осигурява нейната ефикасност на дадено място и възможността да не "работи" на друго. Гостенинът, например, може да е щедро даряван "вътре", в дома и убит и ограбен "навън".

Условието договорът, договорните отношения да действат "навсякъде" е свързано с възможността социумът да контролира действията на хората от разстояние. В този план отношението между даряването и договарянето може да се представи чрез опозицията - вътрешен и външен контрол. Даряването утвърждава властта на реда с непосредствени и телесно-предметни акции и затова е "външно". В ритуала всеки предметно се слива с всички. Социумът налага своите санкции чрез телесно-предметното сливане. Даровете пренасят "силата" на желанието, волята за действие от един човек към друг чрез предмети, които наистина се носят, слагат се върху тялото, поставят се на определени места.

Договорирането предполага "общо разбиране", което не е свързано със задължителното присъствие на някакъв предметен представител. Наистина договорът "се документира". И първоначално този род документи-свидетелства следват участниците в договорните отношения навсякъде. Хартии, пергаменти и всякакви други "носители", освен че "увековечават" договора, се поставят на особено място, пазят се като съкровище наред със златото и скъпоценните украшения. Следите на тази инвариантна на даряването ритуална практика виждаме и днес, когато занаятчията или кръчмаря поставя в рамка и на видно място сертификата за своите права да упражнява съответна дейност. Често този сертификат зримо се окачествява като съкровище, до него или върху него се поставят истински или копирани банкноти.

Но дори и "представените" по този начин договорни отношения съвсем не се локализират точно на това място, където се пази или се демонстрира на околните техния "документ", тяхното "свидетелство". Професионалните, квалификационните качества могат да са потвърдени със знака на съответната гилдия или университет, но не са лични качества на съответния индивид, който по традиция поставя съответния знак на почетно място или го носи в ревера при тържествени случаи. Те са по принцип на всеки, който минава съответното обучение и след квалификационни изпити получава съответната легитимация. Въпреки че тази възможност само по принцип е всеобща, а конкретно зависи от определени локални, личностни, семейни, културни, етнически и други "предпоставки" никой няма право да се бърка, т. е. да ограничава произволно правото на всеки да се възползва от нея.

И реформаторите, църковните протестиращи "се намесват" или противопоставят тъкмо срещу произвола на църквата. Техният гневен протест срещу корупцията е начин за отстояване на всеобщите права, които не могат да се тълкуват и променят произволно дори и от самата църква. С това право разполага единствено Бог. А Богът на реформаторите не е нито, античният неоплатонически бог, нито дори е средновековното конкретно божествено тяло и дух, а е безплътната и без-образна всеобща инстанция на Реда. Божественото присъствие не само е безплътно, то не е външно налаган ред. Това е "провидение", чиято санкция индивидът усеща не по време, а "след" деянието си. А може и съвсем "да не усети". Но задължително ще плати, ако действа "не по правилата". Така индивидът се оказва "подвластен" на собствения си "мерник", длъжен е постоянно да се съобразява не с видимите и нагледно диктуващи начина на неговото действие "образци", а с "вътрешното чувство", с гласа на разума, с морала! А и вътрешното чувство, и разумът, и моралът са всеобщи.

Кант оформя това наистина радикално изместване на социумния контрол "отвън навътре" в изискването за моралното действие като императив, а не емпирическа полза. Морално не е действието, което емпирически може да се свърже с някаква полза за социума. Морално е действието, което емпирически може да е не само безполезно, но дори и вредно, опасно за социума, но отговаря на всеобщия нравствен закон. Така индивидът постоянно се поставя пред необходимостта да избира - действа ли така както му подсказват обстоятелствата или така, както диктува нравственият закон. Такива проблематични ситуации са трудни и не могат да бъдат възприети "лесно", т. е. по навик, по традиция. "Вътрешният пазач" на дълга пред закона се нуждае от публично потвърждение, от особено обществено мнение, което да е всеобщо, а не частно. Именно в този момент феноменът подкупване изпъква в цялата модерна проблематичност. Трудността, а да кажем направо, емпиричната невъзможност да се следват навсякъде и във всичко изискванията на нормата, поставя не само индивида, но и големи маси от хора пред постоянно изпитание и напрежение. Отказът от натрапваната от разстояние логика на нормата е близък и желан, но корумпира!

Протестантизмът е специфична социокултурна практика за публично възстановяване на тъждеството между дълга и действието, която не предоставя наготово материал за трудното балансиране, не подсказва как конкретно трябва да действа индивидът, но налага той да действа. Тази практика също не може да се реализира без да се "материализира", а нейното тяло е "аскетично", дори абсурдно схематично, лишено от "пищността", от самата образност на традиционните санкции и контролни механизми, така характерни за католицизма и православието. Протестантските публични практики са изключително опростени и се осланят върху най-човешката и най-абстрактна сила - тази на Гласа, разбира се на Бога. Гласът не може да се види. Моралният ригоризъм на протестантизма по адекватен начин се превъплътява в абстрактното съвършенство на музиката на Бах. Неговата музика не е "мелодия", тя е беззвучният Глас на всеобщото. Адорно отбелязва, че същинската музика започва там, където спира …звукът. Гласът, въпреки че "се носи" от звука, се чува, разпознава се "отвътре". Много различни хора могат да чуват в едно и също "изказване" различни неща. Проблемът е те да се научат да разпознават "същинския" смисъл на казаното от другия, т. е. не да чуват, а да слушат. Така публичният глас се превръща в пряка, непосредствена санкция, която идва едновременно и отвън със звука, и отвътре - с разбирането.

Оттук насетне корупцията получава своето модерно "оформяне": тя е продукт на съвпадането на външния и вътрешен смисъл на индивидуалното действие и поведение изобщо. И не е случайно, че битката с корупцията започва именно като битка за възстановяване на истинската вяра, вярата, която не се опира върху патериците на едно или друго емпирическо основание било в полза на рода, било на конкретния индивид. Тази вяра е чиста, освободена от каквито и да е лъжливи поводи и изкушения. В нея индивидът и социумът се сливат, но не в предметното тъждество на колективния ритуал, а "безконтактно", абстрактно - навсякъде и във всичко. Аскезата е начин за постигане на подобен род вяра, т. е. на изчистване от всичко пречещо, разделящо вярващия с Бога, с истината на неговата вяра.

Откриването и разкриването на корупцията е по своята същност аскетичен акт, акт на разобличаване на нелегалното включване във вярата на лъжливи желания и ползи. Светски погледнато Реформацията е първата собствено модерна идеологическа практика на масово внушение и манипулация. Индивидите се включват в едно публично афективно действие, което ги "изкарва" от частната, локалната "поквара", поставя ги на път, път към вярата. Оттук обаче следва, че независимо от "чистия", незамътнен от локално-земни, конкретни подбуди и стремежи път към вярата той все пак трябва да води някъде. И тя наистина води никъде, в утопичния свят на Царството Божие. Отново виждаме трудностите, с които се сблъсква подобен род ориентация. Движение, което е отворено навсякъде, но не води към конкретен "пункт" е трудно, напряга и уморява. И отново възниква сериозна опасност от отказ от правия път, възниква корупцията.

Разобличаванията на отклонилите се от верния път грешни желания и действия става постоянна необходимост в живота на вярващия, на вървящия по пътя. Този род разследвания не са свързани задължително с някакъв конкретен повод, т. е. с извършено нарушение. Разследванията не само разкриват нарушения, но и ги създават. Създават прецеденти като демонстрират в публичното пространство греховния опит.

Протестантизмът като идеологическа практика е продуктивно-проективен, а не реконструктивно-консервативен. В него образците не предшестват и не следват действието, а се оказват едновременно и производни, и нормиращи, проециращи действието в материала на изпълнението. Това трудно за разбиране тъждество наистина прави подобен род идеологии-проекти феноменален. Истината не е нито някъде в края на пътя, не е и някаква "карта", предварително набелязан "маршрут", това е самият път, самото пътуване. Но как в такива условия може да се "разкрие" отклонението, корупцията? И отговорът е в постоянните изпитания на духа, в постоянната критика на актуалното в полза на възможното и изцяло нормативно действие. Така се създава един парадоксален образец който едновременно и предшества, и е следа на деянието. С други думи самото предшествуване не е във времето и пространството, а в идеалния свят, който е никъде.

Да се върнем към особената оптика на феномена корупция. Според Фуко модерният ред е паноптикален. Той е всеобщ, но само от определена гледна точка, от определена позиция, която е абсурдно изкривена, невъзможна, защото гледащият трябва да гледа така, както гледат другите, да вижда и самия себе си отстрани. Тази чудовищна оптика се онагледява в абсурда на модерните естетически практики, но брилянтно се моделира от Люис Карол в странните приключения на Алиса в "огледалния свят". Наблюдателят в паноптикума подрежда наблюдаемите така, че те сами не забелязват своето "поднадзорно" състояние.

Разкриването на корупцията ни поставя пред проблема за разкриване на първия наблюдател, на този, който подрежда нещата така, че грехът става видим от всички сякаш самите те го откриват в себе си. Това абсурдно деяние е изключително трудно и издава, че зад функцията на наблюдателя, на критика стоят много и мощни модерни институции, които, въпреки че се проецират именно в следващите един след друг актове за установяване на греха, не са тъждествени на самото това "следване", а само потвърждават своето "наличие" в поредния акт на разобличаване на корупцията. Условието за подобен род феноменално отсъстващо присъствие е наличието на общ проект на пътя. Този проект се конституира и като конкретен прецедент, и като негово отричане в следващия. Нормите на световните религии са продукт на подобен род проектиране. Те не са сакрални образци от традиционен характер, те са идеологически механизми за локална демонстрация на всеобщи, универсални норми на поведението. Съвременните фундаментализми са екстремна форма на тези идеологически механизми. В една неизлизаща от обичайното практика подобен род религиозни практики "изсъхват", банализират се. При върхови напрежения свързани с повратни исторически моменти те се превръщат в енергиен ресурс за всекидневно потвърждаване истината на съответния повратен момент. Идеологизацията в случая е равностойна на пренасяне, трансфер на изходния афективен прототип във все по-широки области на социалния живот. Схемата на пътя към истината се пренася като разказ за постижения и пропуски, за победи и поражения, за намиране и изгубване и други продуктивно-проблематизиращи деяния. Без подобен род пренасяне емпирическата реалност става опасна, не може да се оформя от гледна точка на всеобщото. А съответно, не могат да се разкриват и случаите на корупция, на отклоняване от правия път.

Корупцията в България носи всички белези на този род съвременни всеобщо-локализиращи се, себепроециращи практики. Но има и особени черти. От една страна българското общество остава локално-традиционно. В него все още са адекватни именно практиките на даряванията. Социумният ред получава възможност да налага своите изисквания върху индивида предметно, да му показва нормата, за да бъде тя преследвана "по възможност", т. е. гъвкаво и ситуативно. Даровете се раздават тогава, когато се налага нормата да се наруши. Модерната критика у нас илюстрира архаично-локалния характер на българската социалност с примера на т. нар. "а ла франга". В "а ла франгата" синкретично се смесват и се сливат от една страна архаично-наивни похвати за изразяване светоусещането на българина, а от друга, в някакъв смисъл модерните, "реалистични" изразни средства. Така "а ла франгата" се конституира като постоянно движение отвътре навън и отвън навътре. Всъщност това са "безкрайни" преобръщания и връщания към едно и също. Благодарение на аморфността и "симбиотичността" модернизационните процеси не успяват да накърнят патриархалната вкорененост на българската социалност. "А ла франгата" наглед е сходна с идеологическата практика на модерното движение по пътя, водещ никъде. Но само наглед, а всъщност изкривява и направо взривява този род пътуване.

Феноменът "а ла франга" поставя всички възлови моменти в една плоскост, уеднаквява ги и ги слива в един и същ, повтарящ се цикъл. Така се обезсмисля и моралното въздействие на модерните проекти, успокоява се всякакъв вид идеологически радикализъм. От друга страна именно "спокойното", "скептично-реалистично" възприемане на универсализиращи модели ги оставя маргинални за българската социалност. Изследователите на българската народопсихология неслучайно подчертават, че българинът всъщност "не вярва". Но не изобщо, той не вярва на абстрактното. Остава архаично предметен, вярва на конкретни неща и опасности, от които произтичат конкретни грешки, но само тук и сега, а не въобще. Ето защо патриархалните норми и интуиции за значимото и длъжното остават актуални на всички нива и във всички измерения и в днешната българска реалност. Нещо повече! "Патриархалното" е условие за постоянната модернизация на своите "обвивки", то безпокои и тласка индивида да търси все нови и нови "маски" и "форми", които го прикриват от света, но му позволяват да остава същия дори и при най-силни външни интервенции.

Върху тази основа израства и получава специфично българско оформяне и сталиновия, съветски "комунизъм". Той се оказа нормативен проект за движение по правия път за определена част от българското общество, а за останалите поредната "а ла франга". "Лесното" падение и разпадане на комунистическия проект за нравствено чисто действие разкрива неговата невкорененост на българска "почва". Проблемът е че тази почва също така е негостоприемна и към алтернативни нормативизиращи модерни практики.

Демократизацията обаче е невъзможна без тяхното ефективно възприемане, защото е необходим постоянен вътрешен контрол, способност да се разпознават грешните ходове без да се показват и подсказват предварително по предметно-нагледен начин от външни контролни инстанции. "А ла франгата" е начин това противоречие не да бъде снето, а експлоатирано за запазване на вътрешната резистентност на българския социален ред, нещо като механизъм за ефективна съпротива на модернизацията. Този механизъм действа като използва силата на новото, за да го опитоми и редуцира до познатото, до старото. Така модерното не се отхвърля, а се приема "изцяло", но само външно, а след това се трансформира, корумпира се, за да се отхвърли от архаичната "почва".

И съвсем не е случайно, че българската корупция се оказва в повечето случаи метафора на неморалното, но недоказуемо като такова поведение и действие. Липсва приетият от всички в обществото универсален нравствен проект. Що се отнася до правните механизми, те остават твърде ограничени в ефикасността си и затова дори и да се стигне до "процес", той се проточва тъй дълго, че накрая се оказва обезсмислен и обезсилен. Нещо повече, тъкмо поради липсата на нормативизираща всеобща идеологическа матрица, т. е. липсата на всеобщо приемане на поредния повратен момент (10 ноември 1989) като такъв, публичните посочвания на корупцията в действията на един или друг политик или друго публично лице се оказват за него "дар", предоставят възможност за безплатна реклама.Така че финалът на поредната битка с корупцията винаги е отворен, защото "правилата не действат", а моралните корективи се тълкуват произволно и от различни гледни точки.

Анализът ни на корупцията в българското общество е симптом за неговата непрозрачност за модерните, универсализиращи практики. Но дали българското общество има време за поредната "а ла франга" по отношение на глобалните тенденции?

Забележка: Анализът е публикуван в сп. Демократически преглед, 2000/2001, кн. 45, с. 222-232.

Какво е деконструкция

Жак Дерида — Mon, 20 May 2013 00:06:16 +0300

В един свой разговор с Роже–Пол Дроа от 30 юни 1992 г. Жак Дерида дава подробен устен отговор на въпроса: “Какво е деконструкция”. Този отговор бе публикуван за първи път на 12 октомври 2004 г. в специалното приложение на в. “Le Monde”, посветено на кончината на философа. (Бел. прев.)

Под термина “деконструкция” трябва да се разбира не разграждането или разрушаването, а анализирането на седиментните структури, които образуват дискурсивния елемент, философската дискурсивност, в която мислим. Минава се през езика, през западната култура, през съвкупността от всичко това, което определя принадлежността ни към тази история на философията.

Думата “деконструкция” вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за “деструкция”, другата на Фройд, който говореше за “дисоциация”. Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това, което наричах “деконструкция”, не бе просто Хайдегеров или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох “деконструкция”.

И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мене, без да реконтекстуализирам нещата. Именно тогава, когато властваше структурализмът, аз се заех с моите задачи и с тази дума. Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма. От друга страна, това ставаше във време, когато науките за езика, позоваването на лингвистиката, “всичко е език” бяха доминантни.

Именно през 60–те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл “антиструктуралистка”, но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика.

Ето защо винаги се учудвам и се дразня при честото отъждествяване на деконструкцията — как да се изразя? — с един “омнилингвистизъм”, с един “панлингвистизъм” или “пантекстуализъм”. Деконструкцията започва тъкмо с обратното. Най-напред оспорих властта на лингвистиката, на езика и на логоцентризма. И след като за мене всичко започна и продължи с едно оспорване на лингвистичното позоваване, на властта на езика, на “логоцентризма” — дума, която повтарям и подчертавам, — как стана така, че преценяват толкова често деконструкцията като мислене, за което съществува единствено езикът, текстът, в тесния смисъл на думата, а не действителността? Очевидно става дума за непоправима смислова грешка.

Не се отказах от думата “деконструкция”, защото тя имплицираше една необходимост на паметта, на повторното свързване, на уедряването на историята на философията, в която всички ние сме, без при това да се мисли за тази история. И така, аз твърде рано разграничих ограничението от края. Става дума за отбелязването на ограничеността на историята, а не на метафизиката като цяло — никога не съм смятал, че съществува метафизика; това също е често срещан предразсъдък... Мисълта, че метафизика съществува, е метафизически предразсъдък. Съществува история и прориви в тази метафизика. Да се говори за нейната ограниченост не означава да се твърди, че тя е крайна.

Следователно деконструкцията, деконструктивният опит се помества между ограничеността и края, в преутвърждаването на философското, но като отваряне на въпрос за самата философия. От тази гледна точка деконструкцията не е просто философия, нито съвкупност от тези, нито дори въпросът за Битието в Хайдегеровия смисъл. По някакъв начин тя е нищо. Не може да бъде дисциплина или метод. Често я представят като метод или я превръщат в метод със съвкупност от правила, процедури, които могат да се преподават, и т.н.

Деконструкцията не е техника със свои норми или процедури. Разбира се, в нея може да има законосъобразности в начините на поставяне на определен тип въпроси в деконструктивен стил. От тази гледна точка смятам, че това може да послужи като основа на преподаване, може да има ефектите на дисциплина и т.н. Но по принцип деконструкцията не е метод. Самият аз съм се питал какво представлява един метод в гръцкия или картезианския, или пък в хегелианския смисъл на думата. Ала деконструкцията не е методология, тоест приложение на правила.

Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: “какво е?...”, въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим възможността на “какво е?...”, да поставим въпрос за тази форма на въпрос или да се попитаме за необходимостта й в определен език, в определена традиция и т.н., това, което се прави в този случай, се подчинява до определена степен на въпроса: “какво е?”.

В това се състои отликата на деконструкцията. Тя наистина е питане за всичко това, което е повече от питане. Затова винаги с колебание си служа с тази дума. Тя засяга всичко това, което въпросът “какво е?” е повелил в историята на Запада и на западната философия, тоест практически всичко от Платон до Хайдегер. Наистина от тази гледна точка вече не сме в пълното си право да изискваме от нея да отвръща на въпроса: “какво си ти?”, “какво е това?” в обичайната форма.

Превод от френски: Тодорка Минева

Първи манифест на група „Руптура”

Емилиян Иванов — Sun, 19 May 2013 23:51:18 +0300

или как се ражда поетиката на отровлението

... Това, което те дели от ближния ти, брат ми, е съизмеримо с онова, което те разделя с Абсолюта, Истината, Вечността и Благото, и Бога; ти никога няма да вкусиш тихата горест на сълзите му, нито ще пиеш от изворите на неговия смях; между сърцата ви отвека зее неистова руптура, нелечима и никога незаздравяваща, за която няма земен елей да я изцери; безначални са самотите ви и всички времена са легнали като преситени кучета между миговете, дето тъй копнееш да събереш във вечността на вашата за-едност; и всичко съществуващо, цялата непомерност на битието се е свряла нашироко между твоите устни и ония, дето никога няма да докоснеш, дето топлината им ще убягва на твоите пръсти по-ловко от топче живак; а вашето време, Голямото време, е изтекло, и вашият поток не е запявал никога и никакъв тих вятър няма с гласа си да помаже гноясалата рана и дълбока руптура между сърцата, дето трябваше да бъдат едно.. Никакъв етер няма гласът ти за път към неговия слух, нито неговият повик ще познае пристана на твоите сетива; в пределите на никаква виделина няма да стане явна красотата на твоя лик за очите му, нито в красотата на неговите очи ще затрепти твоят взор; в светлините на вашите зрения, само тъмнината между вас ще стане по-добре видима...

...И тъй, ръката ми бавно бърка в пресъхналото ти от ефедрина гърло и вади оттам един стих – „Един-единствен стих, без дъх, без цезура, завинаги неразбираем”... (С. Дж. Перс); и ето, ногата ми пристъпва в притворите на лицето ти, та навлизам в диадромоса на твоето отчуждение, а от купела на твоята самота улавям, като подземна черна каракуда, една Поетика на отровлението; тъй се роди тя, ето я за нас е – за Жорика и Дионисий; Ивайло, Емилиянеца и Янко...; за всички вас, дето ще четете нашите объркани редове...

Първо дело за пенсиите в Люксембургския съд

Асоциацията на пенсионерите в България — Fri, 17 May 2013 03:59:58 +0300

Кога решихте да водите това дело? Не сте се събудили една сутрин, озарена от идеята, нали? Това ме попита телевизионен журналист по повод делото, което заведохме с адвокат Александър Желязков от името на Асоциацията на пенсионерите в България срещу държавата в Европейския съд в Люксембург. Да, наистина идеята не ме осени нито насън, нито в полудрямка. Напротив, тя е изстрадана идея. А реших да я реализирам в деня, в който погребах най-близкия си приятел. Людмила Коева беше невероятен човек. Аристократ по дух и рицар без меч. Германист по образование, преподавател и преводач, а в годините като асистент-режисьор снима филми с едни от най-добрите ни кинотворци. Живя 14 години с мизерна пенсия, възможно най-мизерната. Получаваше най-ниската пенсия в България - 136 лева. Но никога не хленчеше. Не приемаше от никого нищо даром. И изпитваше невероятно страдание за възрастните хора, които като нея преживяваха старините си самотни и без помощ отникъде. Чудеше се как е възможно всички правителства от прехода до едно да са лишени от елементарна социална чувствителност и солидарност. Но както казва народът, „ситият на гладния не вярва!“.

Изминах дълъг път преди да се реша да започна това дело. Близо десет години задавах на президенти, премиери, министри и депутати от три правителства и три парламента един и същ въпрос: „Не е ли форма на геноцид над възрастните хора определянето на минимална пенсия, която е далеч под официалния праг на бедност?“ Посочван от същите официални власти. Смислен отговор не получих нито веднъж. Питаните бяха досадени, че отмятам завеса, зад която гледката е неприлична за техните очи. А най-честите им аргументи бяха, че няма пари в системата.

Опитах и с преписки до Комисията за защита от дискриминация, до омбудсмана на републиката, до Комисията по труда и социалната политика в парламента и до Министерството на труда и социалната политика. Получих поощрение от омбудсмана, който ми отговори, че определянето на размера на пенсиите не е в периметъра на неговите правомощия. От Комисията за защита от дискриминация намериха формално основание да откажат да се произнесат. Социалната комисия в парламента препрати въпроса ми към ресорното министерство, а оттам отговориха административно кратко. Смисълът беше, че пари за увеличаване на най-ниските пенсии поне до прага на бедност в осигурителната система липсват.

Опитах да намеря съпричастност в партия или в отделни депутати, които да предприемат законодателна инициатива за промяна на методиката за определяне на пенсиите в България. Очевидно или не съм била достатъчно убедителна, или те не са били достатъчно умни, за да прозрат каква обществена подкрепа биха получили от публичното поставяне на темата. Сега видяха какво са изпуснали, но късно. Пиарите на някои партии подушиха в темата стръв за гласоподаватели и не се посвениха да звънят на адвокат Желязков с предложения да ни помогнат в делото. Разбирайте да им позволим да ни използват с охота и безсрамно.

Сега конкретно за смисъла на делото, първото по рода си срещу държавата в Европейския съд в Люксембург. Става дума за колективен иск от името на повече от 170 пенсионери, които получават пенсии под 236 лева, колкото е официалният праг на бедност за 2012 г. На пресконференцията по повод образуването на делото адвокат Александър Желязков – автор и вносител на иска, обясни мотивите така: "Искаме от Европейският съд да признае противоречията на българската осигурителна система, на Кодекса за социално осигуряване и на неговата методика за определяне размера на пенсията в тази част, в която допуска пенсия под прага на бедност, за противоречащи на Европейската социална харта и на собствената ни Конституция".

Със Сашо, на когото съм благодарна, че ще води делото без адвокатски хонорар, сме наясно, че ни предстои дълъг и труден процес. Знаем, че се изправяме срещу мощта на цялата държавна машина. Но зад нас стоят близо 840 хиляди души, които получават пенсии по-ниски от прага на бедност, от тях 700 хиляди са с минималната от 145 лева. Мизерното съществуване на тези обречени хора, които са жертви веднъж на тоталитарната държава, в която са прекарали голяма част от съзнателния си живот, втори път – на посттоталитарната, е достатъчно сериозна мотивация за нас. Подозирам, че не всички ще разберат, ако изобщо си направят труда да се замислят, какво точно преследваме с това дело. Защото в случая не става дума за обикновен процес, а за кауза. Знам, че за мнозина това ще прозвучи архаично, за други – лицемерно. Трети ще си кажат, че търсим популярност и пиар ефект. Все едно. Важно е, че има и хора, които разбират смисъла на една такава битка. Днес един приятел дори я нарече православна битка. Ако е такава, ще я водим. С Божията благословия и подкрепа.

Венелина Попова e журналист, кореспондент на БНР в Стара Загора. Автор на множество публикации в печатните медии.

Аржентина поведе Global Marijuana March 2013. В България има страх

Промена — Fri, 17 May 2013 02:48:53 +0300

Дали заради Великден, прекалено рестриктивната среда, или по някакви други причини, таз-годишното Глобално шествие в подкрепа на марихуаната нито се чу, ни видя в България. Провеждано по традиция през първата събота на Май из цял свят, най-многочислени този път се оказват проявите в Аржентина и Мексико.

Докато в източно-православните общества и България масово се говореше за възкресение, осъществяваха се религиозни ритуали и т.н., по това време от другата страна на планетата десетки и стотици хиляди привърженици на канабиса излязоха по улиците да изразят своя протест срещу държавната намеса в основните им права. Шествия се проведоха също в Колумбия, Кейп Таун, Монреал, Прага, Германия.. и където още се сетите, макар да има места, на които събитието е обявено за 11 Май и се очаква. Въпреки осезаемата информационна завеса маршът да бъде отразяван широко като глобален, и откъслечните, по-скоро инцидентни репортажи, на които можете да попаднете, участници споделят преживяванията си в сайтове като „Фейсбук“ и така спонтанно се натрупват впечатления в по-общ план. Тепърва вероятно ще се разпространяват видеоматериали, тук http://www.euronews.com/nocomment/2013/05/05/global-mar...xico/, например, се виждат кадри от Мексико-сити, без коментар.

На фона на изчезващата миризма из българските паркове и градинки, за сметка на разрастващото се видеонаблюдателно оборудване и душещите полицейски патрули, такива кадри, включително и с поведението на полицията, очевидно се превръщат във все по-екзотични за България. През тоталитарното минало имаше и санкции за външния вид, но вече не могат да спрат хората поне да гласуват с краката си

Надеж Рагару: Отказът от дискусия за антиеврейските политики ще очерни най-хубавите страници на българската история

БХК — Fri, 17 May 2013 02:00:34 +0300

70-годишнината от уникалния факт на спасяването от депортация на 48 000 евреи от българските земи е повод да се питаме отново за неспасените евреи, за онези 11 343 души, депортирани към лагерите на смъртта, за участието на българската държава в тези процеси. Защо темата за съдбата на евреите в българските земи стана „гореща”, влезе в нови политически употреби и битки между свидетелства, между историографски интерпретации на свидетелствата, между международни политически формулировки и призиви за „законодателство за паметта”?

Отговорът на този въпрос предполага да се вземат предвид множество моменти (посткомунизмът, краят на 1990-те и началото на 21 век, последните развития), множество сцени (българо-македонската, европейската, израелската, на САЩ), както също и разнообразни актьори (свидетели и оцелели от Холокоста, историци, публични интелектуалци, политически актьори и т.н.).

На едно първо равнище, международната видимост на съдбата на евреите в администрираните от България територии по време на Втората световна война нараства в степента, в която расте видимостта на спасяването на българските евреи през 1943 г. Спомняте си, несъмнено, отзвуците, които породи публикацията на книгата на Михаел Бар-Зоар през 1998 г., или дебатите относно мемориала „Българска гора” в Израел. Честването на една част от българската политика логично водеше до питането за другата част на тази политика, политиката в териториите, наречени „новоосвободени”. Налага се да имаме предвид факта, че оцелелите в Македония и България нямат нито едни и същи преживявания, нито едни и същи спомени и памет за войната. Противно на това, което понякога се пише в България, отменянето на паметника, посветен на цар Борис III в българската гора, не беше следствие, на първо място, от износа в Израел на вътрешно българските полемики; то отразяваше съществуващите дебати вътре сред еврейските общности, имащи съвършено противоположни спомени.

Трябва да се вземе предвид и един втори параметър. Дълго се коментира настъпването на нова мемориална ера, белязана от вземането на думата от свидетелите, от една страна (тук, разбира се, си спомняме за работите на Анет Вивиеворка за „Ерата на свидетеля”), и от състезаването на жертвите, от друга (теза, често по-проблематична, струва ми се). Трябва обаче да се подчертаят и други динамики. След падането на комунизма много частни и публични институции (Мемориалният музей на Холокоста в САЩ, Центърът за документация, изследване, образование и възпоменание „Яд Вашем” в Израел, фондацията „Стивън Спилбърг”…) предприеха събиране на разказите на оцелелите и на наследниците на оцелелите от Холокоста, безпокоейки се да не би изчезването на последните свидетели да изличи спомена. В самата България около 800 евреи са участвали в мащабен проект по устна история на фондация „Стивън Спилбърг”, чиито видеоархиви се намират от 2005 г. в университета в Южна Калифорния. Подобни инициативи са срещнали очакванията на децата и на внуците на жертвите, които не винаги са виждали страданията на своите семейства, изразени в думи. Освен това, след падането на Берлинската стена, много евреи, произхождащи от Балканите, са можели да предприемат „пътуване до корените си” с надеждата да намерят следи от роднини и близки, да свържат отново разпръснатите нишки на паметта и фрагментарните разкази. Съвкупността от тези индивидуални и колективни постъпки допринесе за придаване на нова видимост на съдбите на евреите от България и от окупираните територии, там където, както точно показа професор Надя Данова, българската комунистическа и посткомунистическа историография е склонна да изтласква в периферията разказа за тяхното преследване[1].

Целият залог на историческата работа, но също и на публичната рефлексия върху Втората световна война, лежи именно в способността да се разбират заедно тези два типа разказа (за не-депортирането и за депортирането), които са две интегрални части на българската история.

В това отношение може само да се съжалява, че тази необходима рефлексия се оказва хваната в по-широката българо-македонска полемика за интерпретацията на регионалната история. Тук се преместваме към друга сцена, двустранна и европейска, на която се отиграват залозите, отнасящи се до започването на преговорите за присъединяване на Македония към Европейския съюз и публичните политики за миналото на правителството на Никола Груевски. Правителството на Груевски се зае да гравира в градското пространство на Скопие посредством сгради, паметници и статуи, един прочит на националната история, предлагащ на македонската нация античен етногенезис. Може би отчасти, защото беше вписан във видеосимулацията „Скопие 2014” от февруари 2010 г., проектът за музей на Холокоста в Скопие (Меморијален центар на холокаустот на Евреите од Македонија) е бил интерпретиран в България като една от фасетките на въпросните публични политики към миналото, фасетка, видяна като антибългарска. Но това значи, че се забравя, че началата на музея предхождат правителството Груевски и произтичат от създаването през 2002 г. на един фонд, предназначен за възпоменание и памет за Холокоста, на базата на финансиране, идващо от денационализацията на имуществото, принадлежало на депортираните македонски евреи, дотогава собственост на македонската държава. Вярно е, че подкрепата от страна на македонските власти за реализирането на филма Трето полувреме на Дарко Митревски в 2011 г. също допринесе за придаването на достоверност на подобна матрица на прочит в България, където от опит се знае, че кинематографичното производство може да обслужва политически каузи. Подобни полемики при все това могат само да вредят на провеждането на историографска работа и публичен дебат, крайно необходими, впрочем.

Има ли днес нещо специфично в българския случай на отказ да се признае вина, да се поеме отговорност за участието в депортирането на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония? И каква вина трябва да се поеме – юридическа, политическа, морална, метафизическа (ако си спомним разграниченията на Карл Ясперс по повод на „немската вина”)? Какви са процесите, направили възможно това да се случи във Франция?

На първо място, бих искала да напомня в каква степен са дълги, сложни и болезнени историографските и политическите процеси, водещи до поемането на политическа отговорност от някаква държава. Позволете ми като илюстрация да се отклоня през френския случай. Не защото би бил някакъв модел, а защото позволява да се формулират дилемите на колективната рефлексия върху миналото. И така, във Франция трябваше да се чакат 1970-1980-те години, за да се предложи един по-малко еднозначен образ на Втората световна война. Тази еволюция беше особено благоприятствана и от публикуването на работи на чужди историци като „Франция на Виши” на Ричард Пъкстън (преведено на френски през 1973 г.). Френският публичен дискурс беше слагал акцент върху ролята на съпротивата срещу немския окупатор, оставяйки на заден план политиката, осъществявана от режима на Виши; впрочем той противопоставяше на смятаната за незаконна власт на маршал Петен една „истинска Франция”, въплъщавана от генерал Де Гол. Ако е имало съглашателство за участие на френски бюрократи и полицаи в преброяването, в отнемането на имуществото и депортацията на евреите във Франция, то е било представяно като инициатива и резултат на принудата, упражнявана от немските власти. Държа да напомня тук, че по това време Франция е не съюзник на Германия, каквато е била България (макар този съюз да е бил преживяван като асиметричен и принудителен), а окупирана от Германия.

В руслото на работите на Пакстън обаче и благодарение на откриването на архивите, едно ново поколение историци направи очевидна ролята, която играе, понякога и самостоятелно, френската администрация в преследването и депортирането на част от евреите от Франция. Въпреки това е трябвало да се чака идването на юли 1995 г., преди президентът Жак Ширак да признае отговорността не само на френското правителство, а и на френската държава. Бих искала тук да цитирам част от неговата реч: „Има в живота на една нация моменти, които нараняват паметта и идеята, която си имал за своята страна. Тези моменти е трудно да бъдат припомняни, защото не винаги можеш да намериш точните думи за спомняне на ужаса, за назоваване на мъката на онези, които са изживявали трагедията (…). Трудно е да ги припомниш също и защото тези тъмни дни оскверняват завинаги нашата история и са обида за нашето минало и за нашите традиции. Да, престъпната лудост на окупатора е била подпомогната от французите, от Френската държава [подчертаното мое]. Франция, страната на Просвещението и на Правата на човека, земя на гостоприемство и на убежище, Франция в този ден извърши непоправимото. Неудържайки на думата си, тя предаде онези, които се ползваха с нейното покровителство, на техните палачи. (…) Да се признаят грешките на миналото и грешките, извършени от държавата. Да не се спотаява нищо от мрачните времена на нашата история, това значи да се защитава една идея за Човека, за неговата свобода и за неговото достойнство”[2]. По време на това дълго изявление държавният глава в същото време напомни, че не всички французи са поддържали тази политика, че някои са й се противопоставяли, индивидуално или колективно, подпомагайки еврейски семейства и/или влизайки в Съпротивителното движение: „(…) има и също Франция, една идея за Франция правдива, щедра, вярна на своите традиции, на своя гений. Тази Франция никога не е била във Виши. Тя не е вече от дълго време и в Париж. Тя е в либийските пясъци и навсякъде, където воюват свободните французи. Тя е в Лондон, въплъщавана от генерал Де Гол.” По този повод се прави усилие, за да се удържат заедно отговорността на държавата и съществуването на личности и групи, които не са споделяли тази политика. Струва ми се, че някои термини в този дебат са близки до тези, с които се сблъсква днес България.

Ще подчертая тук четири питания, които ми се струват общи: първо, въпроса за суверенитета. Къде се разполага суверенитетът на държавата в момента, когато се приемат и изпълняват антиеврейски мерки? Днес някои публични лица в България оспорват отговорността на българската държава в разграбването на имуществото и депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия. Според техните аргументи, макар България да е тогава администрирала тези територии и там да са били нейните служители, прилагащи нейните закони, тя не ги е била анексирала, доколкото юридическото присъждане е било оставено за след войната. Заради това те считат, че трябва да се говори за политика, осъществявана от някои български кадри, но под немски заповеди и надзор. Тази теза обаче е спорна.

А това ни води до втория дебат: ако се говори за отговорност, чия е тя? Трябва ли да се приеме само отговорността на полицаите, на военните и обществените служители, които са участвали в преследването на евреите в окупираните територии (тук се сблъскваме с един от основополагащите дебати в историята на юридическото третиране на Холокоста: може ли морално, трябва ли да се подчиняваме на всеки ред, във всяко обстоятелство?). Или пък трябва да имаме предвид отговорността на българските публични власти, тоест на ръководеното по онова време от Богдан Филов правителство и на цар Борис III ? Алтернативно, отговорността трябва ли да се разположи на нивото на самата държава? Със сигурност, тези чувствителни залози изискват рефрексивна работа.

Множество елементи в този дебат обаче ми се струват характерни за траекторията на България. Първият, без никакво съмнение, е в радикалния контраст (поне що се отнася до депортацията) между положението на евреите с българско поданство и тези в окупираните територии. Спасението на цялото еврейско население на България е едно забележително историческо събитие. Съпротивата на различни части от обществото срещу приемането на Закона за защита на държавата през есента на 1940 г., после срещу опитите за депортиране на българските евреи през 1943 г., представлява, струва ми се, легитимен източник на гордост. По-проблематичен обаче е начинът, по който тези форми на съпротива са били употребени, за да се развие в публичното пространство още от времето на социализма един разказ за себе си на българския народ като „толерантен” per se. Тук не мога да не цитирам един такъв пример, въпреки че е с българин, който от дълго време живее във Франция – Цветан Тодоров. В увода на „Крехкостта на доброто”, книгата посветена на спасяването на българските евреи, той пише[3]: „силната национална гордост не е отличителна черта на българите, както казах в началото, и може понякога да се съжалява за това; но в случая сякаш е добре, че именно на тази слабост се дължи тяхната относителна толерантност към собствените им малцинства, техният отказ да търсят в тях жертвен козел, отсъствието на чувство за превъзходство над другите (…) По-късната история изглежда потвърди тази национална черта. През 80-те години комунистическата власт предприе преследвания на турското малцинство (…). Тези мерки съвсем не бяха посрещнати от населението с готовност и усърдие, а напротив, доведоха до появата на първите дисидентски движения”.

Обаче тази историческа конфигурация дълго време е карала българската историография и публичните дебати да се центрират върху приписването на съответните заслуги, като акцентът е бил поставян последователно върху приноса на комунистическите борци и партията (в епохата на социализма), върху приноса на царя, на православната църква, на Димитър Пешев, на депутатите и интелектуалците (след падането на комунизма). Други аспекти на българската политика в окупираните територии и в самата България (ветрилото от антисемитски мерки, приети в края на 1940 г. и през 1942 г., процесът на ариизирането на икономиката, трудовите лагери, изселването на евреите от столицата през 1943 г. и т.н.) са били по-малко изследвани; те са останали също така и по-малко видими в публичното пространство.

Един друг фактор би могъл тук също да играе роля: сред еврейската общност на България, съзнанието, че фигурираш сред оцелелите, в същото време, когато шест милиона души са били екстерминирани, може би е направило по-трудно публичното изговаряне, а дори и семейното разказване, на насилията и униженията, изпитани по време на войната (което съвсем не изключва преживяванията на солидарност и подкрепа от страна на съседи, близки и дори войници и пр.). Постепенното отнемане на гражданските права, включително правото да притежаваш телефон или кола (!), ограниченията на професионалните дейности, налагането на специален данък, разграбването на имущество, как е възможно дори и да се говори за тези престъпления, при положение, че си оцелял?

И най-накрая, един последен параметър ми се струва присъщ на България: много интензивната политизация на историографията при комунизма (и в по-малка степен след 1989 г.), развитието (в България и в международен план) на публични политики на паметта, всичко това е направило по-трудно започването на дебати. Да се преразгледа отново Втората световна война би означавало да се отвори темата, която в България е крайно разделяща, темата за интерпретацията на политическата история на страната (Имало ли е фашизъм? как да се оцени комунистическият период?). Въпросът за политиките към евреите се е оказал заложник на тези дебати. За разлика от Франция, например, където не се забелязват толкова интензивни политически прекъсвания; Франция, също така, не е трябвало да се изправи и пред дебата за престъпленията на комунизма и на Холокоста, за публичното припомняне и памет за тези събития.

Няма ли опасност в такъв случай да се омаловажи фактът на спасяването на евреите от старите земи на България?

Струва ми се, че напротив. Отварянето от България на най-мрачните страници от нейната история съставлява условие sine qua non за пълно осветляване и честване на гражданските акции срещу депортирането на евреите от България. Казах и го повтарям, чест правят на България противопоставянията на антисемитските нагласи; спасяването на 48 000 евреи от България не може и не ще бъде омаловажено. Струва ми се обаче, че отказът да се започне действителна дискусия за политиките в окупираните територии, а също и за антиеврейските политики в самата България, води до това, че българските публични лица се оказват в ситуация, в която техният пропуск, а дори и отричане, ще очерни най-хубавите страници на българската история; и ще се възпре пълното признание за това изключително събитие - недепортирането на евреите от пределите на старото Царство. Как да си обясним това, че някои теми, например темата за отнемането на еврейското имущество, напоследък стават толкова актуални – както в историографията, така и в публичния дебат?

Наскоро френската историчка Клер Андрийо се занима с въпроса за късния характер на историческите изследвания, посветени на разграбването на имуществото на евреите във Франция[4]. Както несъмнено знаете, работите върху отнемането на имуществото във Франция, макар и предприети веднага след Втората световна война (в контекст, в който те са били разглеждани като едни от всички други), познаха действително широк подем към края на 1990-те години. Това развитие се случва вследствие на дълбоко трансформиран исторически контекст, стремежи за морално обезщетяване и искания за реституция. То е следствие отчасти от едно искане, свързано със създаването, през 1997 г., по инициатива на държавата, на Комисия за изследване на отнемането на еврейското имущество във Франция, наречена „комисията Матеоли”. Оттогава насетне се развива и една съвсем нова изследователска област, която фино изследва механизмите на държавния антисемитизъм, на чиновническия антисемитизъм, разглеждайки не само макросоциалните механизми на отнемането на имуществото, но също и практиките на конкретните агенти и обикновени бюрократи, работещи в Комисарството по еврейските въпроси, службите на префектурата...

В българския контекст това изследователско поле предстои да се разорава, ако се изключи много важният труд на историка Румен Аврамов[5]. Но това времево отклонение е на фона на една историография, която, въпреки многобройните трудове, посветени на съдбите на евреите от България, остава в някои пунктове в зародишна форма: много малко се познават микроисториите на преживяванията от войната в различните местни еврейски общности, в различните региони на страната; слаба е документацията, нужна на социологията на професионалните групи (занаятчийските среди, амбулантните търговци, и т.н.), тяхното развитие вследствие на кризата от 1929 г., възможните й последствия за разпространението на антисемитски дискурс, в някои сегменти от българското общество… Съгласявам се напълно с Румен Аврамов, когато той пише: „икономиката, особено в нейните микроизмерения, е едно от полетата, на които най-изразително се проявяват мотивацията, движещите сили, механизмите и последиците на антисемитската политика”[6]. Освен от изследванията на Олга Тодорова, самата тема за антисемитизма в България – особено през 1930-те години – би могла да се изследва по-подробно в нейните микроизмерения, не само в книжнината, не само в интелектуалните среди, но и сред обикновените хора.

Не би ли трябвало да се страхуваме от политическите употреби на миналото, от триумфа на един „дълг за памет”, който в случая с комунистическите престъпления, така и с Холокоста, ще предписва еднозначен прочит на миналото и ще налага норми на паметта за миналото?

Няма съмнение и не може да се отрече, че сегашните дебати за Втората световна война са всичко друго освен спокойни и безметежни, че те задействат различни противоречиви интереси и че актьорите, които участват в тях, разглеждат тези въпроси с различни „каузи”. Тази политизация на дебатите върху миналото ми се струва нещо, за което може да се съжалява. Наблюдаването на начина, по който в България се разделят и взаимно обвиняват не само политически лица, но и изтъкнати историци и представители на гражданското общество, дълбоко ме наскърбява и измъчва. Атмосферата на „разчистване на сметки” (понякога междуличностни), ми се вижда трудно съвместима с вършенето на една сериозна историческа работа. Същевременно ние сме изправени пред крайно сложни залози, на които не е възможно да се дадат линейни отговори. Но колкото и конфликтни да са настоящите дебати, те се вписват в процес, в края на който може да се съзре, да се надяваме, появата на една диверсифицирана историография. Историография, която да е в състояние да предложи по-пълен и нюансиран образ на съдбите на евреите в България и в окупираните територии по време на Втората световна война.

Интервю на Лиляна Деянова, доцент в катедра „Социология" в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Надеж Рагару е научен сътрудник в CERI – Sciences Po (Център за научни изследвания по международни отношения в Париж, Франция) и преподава история на социализма и визуална култура.

От 20 години се занимава с България, където е живяла и работила. През 1996-97 г. преподава в СУ „Св. Климент Охридски”. Докторската дисертация на Надеж Рагару е на тема „Одомашняване на посткомунистическите трансформации в България: фабриката на политическото (1989-2004)”. Монографията й “Преплетените времена на настоящето. България 20 години след 89-а” е издадена на български език от издателство „Критика и хуманизъм”.

Днес основните интереси на Надеж Рагару са в областта на историческата социология на Втората световна война и на социализма, идентичностите в България и Македония, визуалната култура и изобразителните изкуства. В момента работи по темата за евреите в Македония и Горна Джумая и двустранните отношения между Македония и България.

20 години след 89-та: преплетените времена на настоящето http://bulgaria.indymedia.org/article/37270

Партията на юнаците или претенцията за различие http://bulgaria.indymedia.org/article/33864

↑ 1. Надя Данова, България и Холокоста : състояние на проучване на проблема и задачи, София, 14.01. 2013, Librev, http://www.librev.com/index.php/--/1917-2013-01-14-11-49-53

↑ 2. Allocution de M. Jacques CHIRAC Président de la République prononcée lors des cérémonies commémorant la grande rafle des 16 et 17 juillet 1942 (Paris)

↑ 3. Tzvetan Todorov, La fragilité du bien. Le sauvetage des juifs bulgares. Textes comment és par Tzvetan Todorov, Paris: Albin Michel, 1999, p.43.

↑ 4. Тя пише следното: „Политиката на екстерминация съвсем легитимно е концентрирала вниманието на изследователите и е оттласнала на втори план политиката на разграбване имуществото. И докато преследването на евреите във Франция е било предмет на множество научни публикации след 1970-те години, то първият университетски труд, посветен изключително на разграбването на имуществото се е появил едва в 1999 г. Повече от половината от работите (статии, научни доклади, глави от книги, книги), публикувани върху „арианизацията” (легално отнемане и грабителство, обединени в едно) след 1940 г., са се появили след 1997 г. Но изследването върху разграбванията на имуществото не е само закъсняло поради приоритета, даден на лицата в сравнение с благата, то е зависимо от него – от този приоритет. Сянката на екстерминацията се проецира върху архивите на разграбването на имуществото” [подчертаното мое]. Вж. Claire Andrieu, „Ecrire l’histoire des spoliations antisémites, France (1940-1944)”, Histoire@Politique, 9, sept-déc. 2009.

↑ 5. Румен Аврамов, „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 1940-1944, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2012.

↑ 6. Вж. Румен Аврамов, цит. съч., с. 8.

Разум и безумие: неравенство, демокрация, суверенитет

Монд дипломатик — Fri, 17 May 2013 01:11:52 +0300

Равносметка за дереджето с цел подговяне на възвръщането
Вече никой не вярва, че разумът ще надделее над безумната политика на строги икономии и че моралът ще предотврати скандалите, в които са замесени пари и власт. Надеждата за промяна на посоката вече се основава на прякото изобличаване на замесените интереси.

„Искам да знам откъде тръгвам да вървя,

за да мога много надежда да съхраня.“

(Пол Елюар, Непрекъсната поезия)

НЯКОИ разкрития ни препращат към това, което вече знаем. Нима чак сега научаваме, че политиците са способни да обичат парите и да дружат с онези, които ги притежават, че понякога пръхтят като каста, стояща над законите, че данъчното облагане щади най-имотните, че свободното движение на капитали им позволява да пазят имането си в някой данъчен рай?

Разкриването на индивидуалните нарушения би трябвало да ни насърчи да поставим под съмнение системата, която ги поражда. Но през последните десетилетия светът се преобразува толкова бързо, че сякаш изгубихме способността си да го анализираме — падането на Берлинската стена, възходът на БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), новите технологии, финансовите кризи, арабските бунтове, европейският залез. Всеки път експертите обявяват един през друг края на историята или зараждането на нов световен ред.

Като оставим настрана тези преждевременни погребения и несигурни появи, общо взето се открояват три основни тенденции, на които на първо време трябва да направим равносметка: социалните неравенства нарастват, политическата демокрация се разлага, а националният суверенитет се свива. Като цирей на голямо болно туловище, всеки нов скандал позволява да видим как елементите на този триптих изникват отново и отново независимо един от друг и се припокриват. Общият фон може да се обобщи така: тъй като зависят основно от решенията на едно облагодетелствано малцинство (което инвестира, спекулира, наема на работа, уволнява, заема), правителствата се примиряват с олигархичната тенденция на политическите системи. Ако се разбунтуват пред невъзможността да изпълнят мандата си, даден им от народа, организираните пари оказват международен натиск, за да ги свалят от власт.

„Хората се раждат свободни и с равни права. Обществените различия могат да служат само на общата полза.“ Всеки знае, че първият член от Декларацията за правата на човека и гражданина никога не е бил стриктно спазван. Различията неизменно са били мотивирани от фактори, различни от общата полза: мястото, където човек има късмета (или нещастието) да се роди, статуса на родителите, достъпа до образование и здравеопазване и т.н.

Тежестта на тези различия понякога се омаловажава от идеята, че социалната мобилност противодейства на неравенството по рождение. Според Алексис дьо Токвил подобна надежда, която е по-разпространена в САЩ, отколкото на Стария континент, помага на американците по-лесно да се приспособят към сериозните различия в доходите, в сравнение с гражданите на други държави. Дребен счетоводител от Кливланд или млад калифорниец без диплома могат да мечтаят, че талантът и настървението им ще ги издигнат до положението на Джон Рокфелер или Стив Джобс.

„Неравенството самò по себе си никога не е било голям проблем в американската политическа култура, която изтъква на преден план равенството по-скоро на възможностите, отколкото на резултатите, припомня и днес интелектуалецът консерватор Франсис Фукуяма. Но системата остава легитимна само ако хората продължават да вярват, че работейки здраво и давайки най-доброто от себе си, и те, и децата им ще имат добри шансове да се издигнат. А също така ако имат сериозни основания да вярват, че богатите са станали такива, като са спазвали правилата на играта.“ [1] Тази успокояваща и упойваща вековна вяра вече се изпарява по целия свят. Шест месеца преди да бъде избран за президент Франсоа Оланд беше попитан за начините за „морално възстановяване“, за които говори в пожеланията си. Тогава той напомни за „френската мечта. Тя отговаря на републиканската история, която ни позволи да вървим напред въпреки войните, кризите, разделенията. Допреди няколко години бяхме убедени, че децата ни ще живеят по-добре от нас. Но кандидатът социалист добави: Това убеждение се разсея.“ [2]

Клубът на милиардерите

MИТЪТ за социалната мобилност бе заместен от страха от декласиране. Вече няма никакви изгледи един работник да стане ръководител на предприятие, журналист, банкер, университетски преподавател, политик. Престижните учебни заведения са още по-затворени за народните слоеве, отколкото по времето, когато Пиер Бурдийо публикува Наследниците, през 1964 г. Същото се отнася и за най-добрите световни университети, чиито студентски такси рязко скочиха [3]. Тъй като вече не била в състояние да плаща за висшето си образование, неотдавна млада жена се самоуби в Манила. Преди две години един американски студент разказа следното: „Дължа 75 000 долара. Скоро няма да мога да си плащам дълговете в срок. И понеже баща ми е поръчител, ще трябва да изплати задълженията ми. Той също ще фалира. Разорих семейството си, защото исках да се издигна над класата си.“ [4] Той е искал да изживее американската мечта – „от дрипите до богатството“. Заради него семейството му ще извърви обратния път.

Когато „печелившият обира всичко“ [5], неравенството в доходите понякога се дължи на социална патология. Фамилията Уолтън, собственик на гигантската мрежа от супермаркети „Уолмарт“, притежаваше преди тридесет години 61 992 пъти по-голямо богатство от средностатистическото американско състояние. Това навярно не е било достатъчно, защото днес тя притежава 1 157 827 пъти повече средства. Семейство Уолтън вече са натрупали само за себе си толкова, колкото 48 800 000 най-бедни семейства [6].

Родината на Силвио Берлускони леко изостава от американските постижения, но през изминалата година Банката на Италия обяви, че „притежателите на десетте най-големи национални богатства [разполагали] с толкова пари, колкото трите милиона най-бедни италианци.“ [7]

Вече Китай, Индия, Русия и страните от Персийския залив си проправят път в клуба на милиардерите. По отношение на съсредоточаването на доходите в едни ръце и експлоатацията на работниците те няма какво да научат от западните държави, на които на драго сърце дават уроци по див либерализъм. [8] Индийските милиардери, които през 2003 г. притежаваха 1,8% от националното богатство, пет години по-късно вече си бяха присвоили 22% от него. [9] Междувременно те станаха малко по-многобройни, но 22% от богатството на страната за 61 човека не е ли твърде много в държава с население над един милиард души? Мукеш Амбани, най-богатият човек в страната, навярно си задава този въпрос от салона на своя луксозен двадесет и седеметажен дом, който се извисява над Бомбай – мегаполис, където повече от половината жители обитават мизерни жилища.

Стигна се дотам, че дори Международният валутен фонд (МВФ) се безпокои… След като дълго време тръбеше, че „по-широкото разпределение на доходите“ е фактор за съревнование, ефективност, динамизъм, той установи, че през първата година с икономически подем 93% от печалбите от растежа в САЩ, са отишли при единия процент най-богати американци. Дори на МВФ това му се струва прекалено. Тъй като, ако оставим настрана моралните съображения, как да се осигури развитието на една страна, чийто растеж облагодетелства все по-тесен кръг от хора, които вече не купуват много, понеже разполагат с всичко? И които следователно трупат пари или спекулират, като така допълнително захранват вече паразитната финансова икономика. Преди две години, след едно проучване, МВФ свали оръжията и призна, че благоприятстването на растежа и намаляването на неравенствата са „двете страни на един и същ медал“. [10] Икономистите отбелязват впрочем, че промишлените сектори, зависими от потреблението на средните класи, във все по-голяма степен са лишени от пазари в този свят, в който глобалното търсене (когато не е задушено от политиката на строги икономии) отдава първостепенно значение на луксозните и нискокачествените продукти.

Според глашатаите на глобализацията задълбочаването на социалните неравенства произтичало преди всичко от бързия подем на технологиите, който ощетявал хората с най-ниско образование, най-уседналите, най-негъвкавите и най-неумелите. Така решението на проблема идвало от само себе си: образование и обучение (за изоставащите). Тази легитимираща легенда, в която политиката и корупцията липсват, бе обобщена през февруари т.г. от седмичника на международните „елити“ Икономист по следния начин: „Доходите на единия процент най-богати хора скочиха изведнъж поради предимството, което глобализираната икономика, в чиято основа стоят високите технологии, дава на интелигентните хора. Аристокрацията, която някога харчеше парите си „за вино, жени и музика“, беше заменена от елит, получил образованието си в търговските училищата, чиито членове се женят помежду си, използват парите си разумно, пращат децата си да учат китайски и се абонират за Икономист.“ [11]

Така че трезвата преценка, усърдието и мъдростта на внимателните родители, които образоват децата си, като ги карат да четат единствения вестник, способен да ги направи по-добри, обяснявали рязкото нарастване на богатството. Е, можем да предложим и други хипотези. Например, следната: капиталът, обложен по-малко в сравнение с труда, заделя за укрепване на политическите си устои част от икономиите, осъществени благодарение на облагодетелствалите го решения — благоприятно данъчно облагане, спасяване на големите банки, взели за заложници дребните спестители, притиснати народи, за да се възстановят с предимство средствата на кредиторите, държавен дълг, който за богатите е обект на капиталовложения (и инструмент за оказване на натиск). Тези безбройни политически съглашателства гарантират на капитала, че ще запази всичките си привилегии. През 2009 г. шест от 400-те най-състоятелни американски данъкоплатци не са платили никакви данъци; двадесет и седем са платили по-малко от 10% и никой не е платил повече от 35%...

Изводът е, че заможните използват богатството си, за да увеличават влиянието си, а впоследствие използват влиянието си, за да увеличават състоянието си. „С времето, обобщава Фукуяма, елитите се научиха да защитават позициите си, като манипулират политическата система, като съхраняват парите си в чужбина, за да избегнат данъчното облагане, като предават тези предимства на децата си благодарение на привилегирования достъп до елитарните институции.“ [12] Става ясно, че евентуалното решение на този проблем ще изисква нещо повече от козметични конституционни поправки.

Глобализирана икономика, в която „печелившият обира всичко“, национални синдикати в плачевно състояние, слабо данъчно облагане за най-високите доходи – машината на неравенството преобразява целия свят. 63-те хиляди души (осемнадесет хиляди в Азия, седемнадесет хиляди в САЩ и четиринадесет хиляди в Европа) с над 100 милиона долара, притежават общо 39 900 милиарда долара. [13] Да се накарат богатите да плащат, вече не е просто символичен жест.

„Двете крила на една и съща граблива птица“

ИКОНОМИЧЕСКИТЕ политики, които облагодетелстват максимално едно малцинство, почти никога обаче не са прекрачвали демократичните форми – управлението на мнозинството. Това по принцип е парадокс. Луис Брандейс, един от най-известните съдии в историята на Върховния съд на САЩ, изтъква, че действително „трябва да избираме. Можем да имаме или демокрация, или богатствата да са съсредоточени в ръцете на шепа хора, но не можем да имаме и двете.“ Истинската демокрация обаче не се свежда до спазване на формите (всеобщо гласуване, тъмна стаичка, урна). Тя предполага нещо повече от примирено участие в избори, които няма да променят нищо. Предполага интензивност, образован народ, политическа култура, правото да се търси сметка, да се отзовават народните избраници, които изменят на мандата си. Неслучайно през 1975 г., в период на политически вълнения, колективен оптимизъм, международна солидарност и социални утопии, интелектуалецът консерватор Самюъл Хънтингтън се показа обезпокоен. В известния доклад, публикуван тогава от Тристранната комисия, той изрази становището, че „ефикасното функциониране на една демократична система изисква определено ниво на апатия и безучастност от страна на индивидите и групите от индивиди“. [14]

Мисията бе изпълнена… Изключително реакционната Тристранна комисия неотдавна отпразнува своята четиридесета годишнина, като разшири кръга на участниците си с няколко бивши европейски министри социалисти (Питър Менделсон, Елизабет Гигу, Дейвид Милибанд) и с китайски и индийски представители. Тя може да е доволна от извървения път. През 2011 г. двама от членовете ѝ – Марио Монти и Лукас Пападимос (и двамата бивши банкери), бяха подкрепени от „тройката“ неизборни инстанции – МВФ, Европейската комисия и Европейската централна банка (ЕЦБ), за да застанат начело съответно на италианското и на гръцкото правителство. Случва се обаче народи, чието „ниво на апатия“ не е достатъчно високо, да продължават да изразяват недоволството си. Така например, когато Монти се опита да превърне резултатите от консенсусното гласуване в лоното на „тройката“ във всеобщо гласуване, той претърпя сериозно поражение. Френският философ Люк Фери заяви мрачно: „Това, което ме натъжава, понеже съм демократ по душа, е постоянството, с което народът по време на криза избира неизменно, ако не най-лошите, то онези, които крият от него истината най-умело и в най-голяма степен.“ [15]

За да се предпазим от този род разочарование, най-простото е изобщо да не взимаме предвид присъдата на избирателите. Европейският съюз, който раздава уроци по демокрация на целия свят, превърна това отричане в свой специалитет. Няма нищо случайно. От тридесет години насам ултралибералите, които водят идеологическото хоро в САЩ и на Стария континент, действително се вдъхновяват от „теорията на обществените решения“ на икономиста Джеймс Бюканън. Тази интелектуална школа, поначало недоверчива към демокрацията, която за нея е тирания на мнозинството, застъпва позицията, че политическите ръководители са склонни да жертват общия интерес (свързан естествено с инициативите на шефовете на големите предприятия), за да удовлетворят „клиентелата“ си и да осигурят преизбирането си. Следователно суверенитетът на тези безотговорни лица трябва да бъде строго ограничен. Именно това е ролята на принудителните механизми, които вдъхновяват в момента европейското изграждане (независимост на централните банки, правилото за 3% бюджетен дефицит, пакт за стабилност), а в САЩ – автоматичното орязване на публичните кредити („бюджетно запориране“).

И все пак човек се пита от какви още действия на управляващите се страхуват либералите, при положение че икономическите и социалните реформи, които последните прилагат, неизменно съвпадат с изискванията на бизнес средите и на финансовите пазари. За сливането на насоките благоприятства прекомерното, екстравагантно наличие по върховете на държавата на представители на най-буржоазните социални категории и лекотата, с която те преминават от държавния в частния сектор. Като се има предвид, че в страна като Китай, където средногодишният доход едва надхвърля 2500 долара, в парламента има осемдесет и трима милиардери, става ясно, че на богатите китайци не им липсват добри адвокати по върховете на държавата. В това отношение американският модел си намери майстора, макар все още (поради липса на избори) Пекин да не раздава за награда така желаните посолства на най-щедрите дарители в предизборната кампания на победилия президент, както е във Вашингтон.

Съглашателствата (и конфликтите на интереси) между управляващите и милиардерите вече прехвърлят границите. Докато беше в Елисейсия дворец, Никола Саркози направи на Катар отстъпки, сред които беше спогодба, освобождаваща емирството от данък върху принадената стойност от недвижими имоти. Сега именно с подкрепата на Доха Саркози възнамерява да се впусне в спекулативните финанси. „Фактът, че е бивш президент, не означава, че трябва да се превърне в монах трапист“, изтъкна бившият му министър на вътрешните работи Клод Геан [16]. Тъй като обетът за бедност не касае и бившите ръководители на изпълнителната власт Тони Блеър, Жан-Люк Деан и Джулиано Амато, британецът съветва „Джей Пи Морган“, белгиецът – „Дексия“, а италианецът – „Дойче банк“. Нима може да се защитава общественото благо, ако се внимава да не бъдат засегнати чуждестранни феодални режими или финансови институции, за които се мисли като за бъдещи бизнес партньори? Във все повече страни това положение засяга последователно двете основни партии, които в очите на народа се превръщат в онова, което писателят Ъптън Синклер нарича „двете крила на една и съща граблива птица“.

Институтът „Демос“ реши да оцени последиците от близостта между управляващите и икономическата олигархия. Преди два месеца той публикува изследване, което разкрива подробно „как господството на богатите и на бизнес средите в политиката възпрепятства социалната мобилност в Америка“. [17] Отговорът е, че в областта на икономическите и социалните политики, както и на трудовото право, най-облагодетелстваните постигат съгласие по приоритети, различаващи се значително от тези на мнозинството от съгражданите им. Освен това те разполагат с извънмерни средства, за да осъществят стремежите си.

Така например, 78% от американците смятат, че минималната заплата трябва да бъде индексирана в зависимост от разходите на едно семейство, а също така да бъде достатъчна, за да не тъне в бедност този, който я получава. Същото мнение споделят обаче едва 40% от най-заможните данъкоплатци. Те са по-малко благосклонни от останалите граждани към синдикатите и към законите в тяхна полза. Мнозинството от своя страна би желало капиталът да бъде облаган на равнището на труда. То поставя като главен приоритет борбата срещу безработицата (33%), и после срещу дефицитите (15%).

Какъв е резултатът от тези различия в становищата? Минималната работна заплата е загубила 30% от стойността си от 1968 г. насам. Нито един закон обаче (противно на обещанието на кандидата за президент Барак Обама) не облекчи голготата, която трябва да се извърви, за да се създаде синдикат в дадено предприятие. Капиталът продължава да плаща два пъти по-ниски данъци в сравнение с труда (20% срещу 39,6%). И накрая, Конгресът и Белият дом се надпреварват, кой да ореже повече бюджета в една страна, където делът на работещото население в активна възраст е паднал до почти рекордно ниско ниво.

Какво по-добро доказателство за това, че богатите оставят траен отпечатък върху държавата и политическата система? Те гласуват по-често, в по-голяма степен от останалите избиратели финансират предизборните кампании, а най-вече упражняват продължителен натиск върху народните избраници и управляващите. Скокът на неравенството в САЩ се обяснява до голяма степен с изключително ниския процент на облагане на капитала. Ниската данъчна ставка е благодарение на постоянното лобиране в Конгреса. В действителност 71% от тази данъчна тежест се поема от всички данъкоплатци, а е от полза за едва 1% от най-заможните американци.

Отказът от активна политика по заетостта се дължи на същия класов избор, подкрепян също от една олигархична система. През януари 2013 г. безработицата сред американците с поне едно тригодишно висше образование беше едва 3,7%. За сметка за това тя достигна 12% при хората без диплома, които са много по-бедни. И мнението им не се зачита много във Вашингтон. За разлика от позициите на републиканците Шелдън и Мириам Аделсън, съпружеската двойка милиардери, която финансира миналогодишните избори с повече средства, отколкото всички жители на 12 американски щата… „В повечето случаи, заключава изследването на „Демос“, предпочитанията на голямото мнозинство от населението изглежда нямат никакво влияние върху избраната политика.“

Безсилие на националните правителства

ДА ПОДАМ оставка ли искате? Ако е така, кажете ми!“ По този начин кипърският президент Никос Анастасиадис прекъсна Кристин Лагард, генерална директорка на МВФ, когато тя настоя да се затвори незабавно една от най-големите банки на острова, която осигурява много работни места и доходи [18]. Френският министър Беноа Амон изглежда също признава, че суверенитетът (или влиянието) на правителството бил строго ограничен, тъй като „под натиска на германската десница се налага политика на строги икономии, която навсякъде в Европа се изразява в нарастване на безработицата“ [19].

При прилагането на мерките, които укрепват властта на капитала и рентата (според размера на богатството), правителствата винаги се оправдават с натиска на неживеещи в страната „избиратели“ с неустоима мощ, тоест с „тройката“, с рейтинговите агенции и с финансовите пазари. След като приключи националният изборен график, Брюксел, ЕЦБ и МВФ изпращат на новите управляващи „пътната им карта“, с цел последните да се отрекат от едно или друго предизборно обещание. Дори Уолстрийт джърнъл се развълнува от този факт през февруари т.г.: „Откакто започна кризата преди три години, французите, испанците, ирландците, холандците, португалците, гърците, словенците, словаците и кипърците гласуваха по един или друг начин срещу икономическия модел на еврозоната. Икономическите политики обаче не се промениха след тези изборни превратности. Левицата замени десницата, десницата изгони левицата, дясноцентристите дори победиха категорично комунистите (в Кипър), но държавите продължават да ограничават разходите си и да вдигат данъците. (…) Проблемът, с който се сблъскват новите правителства е, че трябва да действат в рамките на институциите от еврозоната и да следват макроикономическите директиви, определени от Европейската комисия. (…) С други думи, след шумотевицата и страстите около изборите, полето им за икономическо действие е ограничено.“ [20] „Имаме усещането, въздъхва Амон, че лявата или дясната политика дозира различно едни и същи съставки“. [21]

Висш служител от Европейската комисия след среща между колегите му с ръководството на Държавната хазна на Франция коментира: „Беше невъобразимо. Държаха се като учители, които обясняват на слаб ученик какво трябва да прави. Възхитих се от директора на Държавната хазна, който запази спокойствие“ [22]. Случката напомня за съдбата на Етиопия или Индонезия по времето, когато ръководителите на тези държави бяха превърнати в изпълнители на наказанията, наложени на страните им от МВФ [23]. Ситуация, в каквато днес е изпаднала Европа. През януари 2012 г. Комисията в Брюксел застави гръцкото правителство да ореже близо 2 милиарда евро от публичните разходи на страната. В срок от пет дни и с глоба при неизпълнение.

За сметка на това, никаква санкция не заплашва президента на Азербайджан, бившия министър на финансите на Монголия, министър-председателя на Грузия, съпругата на руския вицепремиер или сина на бившия колумбийски президент. Въпреки това, всички те изнесоха част от богатството си – придобито неправомерно или просто откраднато – в страни, представляващи данъчен рай. Като например британските Вирджински острови, където има двадесет пъти повече регистрирани дружества, отколкото жители. Или Каймановите острови, на които има толкова хедж фондове („спекулативни фондове“), колкото в САЩ. Да не забравяме Швейцария, Австрия и Люксембург в сърцето на Европа. Благодарение на тях Старият континент създава взривоопасен коктейл от политика на жестоки бюджетни икономии и консултантски кабинети, специализирани в избягване на данъчното облагане.

Не всички се оплакват от тази пропускливост на границите. Собственик на мултинационална компания за луксозни стоки и втори по богатство в света, Бернар Арно един ден дори изрази задоволството си от факта, че демократичните правителства са загубили влияние: „Предприятията, най-вече международните, разполагат с все по-големи средства и в Европа имат капацитет да накарат държавите да си съперничат (…) Реалното влияние на политиците над икономическия живот в дадена страна е все по-ограничено. За щастие.“ [24]

За сметка на това натискът върху държавите нараства. И се упражнява едновременно чрез страните кредитори, ЕЦБ, МВФ, надзора на рейтинговите агенции и финансовите пазари. Жан-Пиер Жуйе, настоящ председател на Държавната инвестиционна банка, призна преди две години, че в Италия тези институции „са оказали натиск върху демократичния процес. Това е третото правителство, което пада по тяхна инициатива заради прекомерния дълг. (…) Ръстът на лихвите по италианския дълг беше бюлетината на пазарите. (…) В даден момент хората ще се надигнат срещу тази фактическа диктатура“ [25].

„Фактическата диктатура“ обаче може да разчита на големите медии, които ще измислят теми за отклоняване на вниманието. Така ще забавят и после ще възпират колективните бунтове с теми, които превръщат в личностни, тоест деполитизират най-фрапиращите скандали. Ще бъдат необходими продължителни усилия за политическото образоване на народа, за да се разкрие какво се крои, какви механизми позволиха богатствата и властта да бъдат присвоени от едно малцинство, което контролира едновременно пазарите и държавите. Това ще припомни, че правителствата престават да са легитимни, ако позволят социалните неравенства да се задълбочат, ако спомагат за отслабването на политическата демокрация, ако приемат националният суверенитет да бъде поставен под опека.

Всеки ден има протести – по улиците, в предприятията, чрез избирателните урни, които показват отново и отново, че народите отхвърлят нелегитимните правителства. Въпреки мащаба на кризата, протестиращите търсят алтернативни решения, наполовина убедени, че такива не съществуват или че за тях ще трябва да се заплати висока цена. Това поражда едно отчаяно ожесточение. Ето защо трябва спешно да се намери изход от ситуацията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

Превод Павлина Колева

Бележки под линия

[1] Francis Fukuyama, Le Début de l’histoire. Des origines de la politique à nos jours (Зората на историята. От зараждането на политиката до наши дни), Saint-Simon, Париж, 2012, с. 23.

[2] La Vie, Париж, 15 декември 2011.

[3] Вж. Кристофър Нюфийлд, „Студентският дълг – бомба със закъснител“, Монд дипломатик в Дума, 6 септември 2012.

[4] Tim Mak, „Unpaid student loans top $1 trillion“ (Неизплатените студентски заеми надхвърлят 1 трилион долара), 19 октомври 2011, www.politico.com.

[5] Robert Frank, Philip Cook, The Winner-Take-All Society, Free Press, Ню Йорк, 1995.

[6] „Inequality, exhibit A: Walmart and the wealth of American families“ (Неравенство, експонат „А“: „Уолмарт“ и богатството на американските семейства), Economic Policy Institute, 17 юли 2012, www.epi.org

[7] „L’Italie de Monti, laboratoire des „mesures Attali“ (Италия на Монти, лаборатория на „мерките Атали“, Les Echos, Париж, 6 април 2012.

[8] Вж. „Антинароден фронт“, Монд дипломатик в Дума, 3 януари 2013.

[9] „India’s billionaires club“ (Клубът на индийските милиардери), Financial Times, Лондон, 17 ноември 2012.

[10] „Income inequality may take toll on growth“ (Неравенството на доходите ще окаже негативно влия¬ние върху растежа), The New York Times, 16 октомври 2012.

[11] „Repairing the rungs on the ladder“ (Да се поправят стъпалата на стълбата), The Economist, Лондон, 9 февруари 2013.

[12] Francis Fukuyama, Le Début de l’histoire, цит. съч.

[13] През 2011 г. брутният вътрешен продукт беше около 70 000 милиарда долара. Вж. Knight Frank, Citi Private Bank, „The Wealth Report 2012“ (Доклад за имущественото състояние за 2012 г.), www.thewealthreport.net.

[14] Michel Crozier, Samuel Huntington, Joji Watanuki, The Crisis of Democracy (Кризата на демокрацията), New York University Press, 1975.

[15] Le Figaro, Париж, 7 март 2013.

[16] Anne-Sylvaine Chassany, Camilla Hall, „Nicolas Sarkozy’s road from the Elysée to private equity“ (Пътят на Никола Саркози от Елисейския дворец до частен инвестиционен фонд), Financial Times, 28 март 2013.

[17] David Callahan, J. Mijin Cha, „Stacked deck: How the dominance of politics by the affluent & business undermines economic mobility in America“ (Уредено – как господството на богатите и на бизнес средите в политиката възпрепятства социалната мобилност в Америка), Demos, 28 февруари 2013, www.demos.org. Информацията, която следва, е извадка от това проучване.

[18] „Chypre finit par sacrifier ses banques“ (В крайна сметка Кипър пожертва банките си), Le Monde, 26 март 2013.

[19] RMC, 10 април 2013.

[20] Matthew Dalton, „Europe’s institutions pose counterweight to voters’ wishes“ (Европейските институции действат в противовес на желанията на избирателите), The Wall Street Journal, Ню Йорк, 28 февруари 2013.

[21] RTL, 8 април 2013.

[22] „A Bruxelles, la grande déprime des eurocrates“ (В Брюксел – голямото униние на еврократите), Libération, Париж, 7 февруари 2013.

[23] Вж. Joseph Stiglitz, „FMI, la preuve par l’Ethiopie“ (МВФ – доказателството от Етиопия), Le Monde diplomatique, април 2002.

[24] Bernard Arnault, La Passion créative. Entretiens avec Yves Messarovitch (Творческата страст. Разговори с Ив Месарович), Plon, Париж, 2000.

[25] „Jouyet: „Une dictature de fait des marchés“ (Жуйе: „Фактическа диктатура на пазарите“), Le Journal du dimanche, Париж, 13 ноември 2011.

Плутоний – мъртвеца убиец

Ядрена престъпност — Thu, 16 May 2013 02:20:28 +0300

В началото, в основата, в дъното на зародиша на ядрената индустрия, преди всичко за военни, но в това число и за „мирни цели” лежи/ стои/ се намира възкресяването на един мъртъв, несъществуващ във Вселената химичен елемент. Името на този елемент е Плутоний. По хода на своите търсения и изследвания на зародиша на злото – ядрена енергетика – попаднах на оригинално обяснение за произхода на името на този химичен елемент. Реших да го споделя с вас, като начало на серия от материали, в които ще разгледаме ролята на този химичен елемент (94Pu, защото е номер 94 в таблицата на Менделеев) в реализирането на най-голямото зло, извършвано някога от хора срещу цялото човечество. А това е така, защото инженерното съоръжение „ядрен реактор” е създадено с една единствена цел – производството/възкресяването на този мъртвец, който да убива себеподобните на възкресителите си. Плутония е възкресен, за да се използва в атомни/ядрени бомби, но това от десетилетия се представя от ядрената мафия, пред цялото човечество - за „мирницели”. Постепенното опознаване на това чудовище – Плутоний – ще ви даде по-ясна представа за смисъла и целите на тази „мирна” индустрия – ядрената.

За да не стават спекулации ще отбележа, че обяснението, което предлагам на вниманието ви е взето от авторитетният интернет сайт Answers.com, който, според рейтинговата компания Alexa.com се намира на престижното 156-то място по посещаемост в целия свят и на 65-то само в САЩ.

Оригиналът:

What is the origin of the word plutonium? http://wiki.answers.com/Q/What_is_the_origin_of_the_wor...onium

Answer:

It is named after the planet Pluto, which is, itself, named after the roman god of the underworld, Pluto. Pluto is the roman name for the Greek god Hades, which is the underworld itself.

Yes, it is named after the planet Pluto, however that is not the 'definition' of the word Plutonium itself. In 1994, the definition of the word Plutonium was given as "the element of the Lord of Hell'. It seems that this 1994 definition has all but disappeared from public view. It makes one wonder why.

Превод:

Какъв е произхода на думата Плутоний?

Отговор:

Той е кръстен на планетата Плутон, която, от своя страна, е кръстена на римския бог на подземния свят (и смъртта – бел. Г. К.), Плутон. Плутон е римското име на гръцкия бог Хадес, който също е подземен.

Да, той е кръстен на планетата Плутон, обаче това не е „определението” на думата Плутоний, само по себе си. През 1994 г., определението на думата Плутоний е било дадено, като „елементът на Властелина на Ада”. Изглежда че през същата 1994 г. определението изчезва от публичното пространство. Това изглежда много странно.

На пръв поглед може и да изглежда странно изчезването на това оригинално и много вярно определение, но знаейки силата и възможностите на пипалата на ядрения октопод нещата си идват съвсем на мястото. Само че, както и друг път съм казвал, а същото твърди и народа: „Пръдня в торба не стои.” Истината е нескриваема.

Реших да започна тази поредица, заради фундаменталното значение на Плутония за развитието на тази чудовищна индустрия, а също така и за да разсея някои градски легенди около него.

Г. К.

П. П. След като пуснах материала във Фейсбук приятелка услужливо ми прати линк към друга статия от списание "Тема", озаглавена "Най-опасното вещество на света е продукт на човешката цивилизация. От своето откриване през 1940 г. досега се увеличава количеството на свръхотровния отпадък от ядрения синтез". Автор е Ханес Алфвен, носител на нобелова премия. Ето какво се казва в статията:

Най-опасното вещество не се среща в природата. В края на 1940 и началото на 1941 г. американските учени Сиборг и Макмилън от калифорнийския университет "Бъркли" успели да получат първия грам от тежкия метал Pu 239 при облъчване на уран 238 с неутрони. Според изчисления на експерти в момента в света има над 1400 т плутоний - получен в резултат на работата както на цивилни, така и на военни ядрени реактори. Дори една милионна част от грама е отровна за човека.

Данните за притежаване на плутоний са секретни и няма официални данни за наличните количества в света. Благодарение на усилията на група учени вече е възможно да се определят обемите на складираните плутониеви запаси в световен мащаб. В основата на най-новите данни отново е Дейвид Олбрайт - президент на Института за наука и международна сигурност във Вашингтон, който десет години след първия си доклад за световните запаси от плутоний отново прави равносметка на най-секретната суровина за военното производство. Тези данни са любопитни, защото те навсякъде в света са строго секретни.

Плутоният е основен съставен елемент от ядрените оръжия. За производството на ядрени бойни глави са използвани 280 тона от т. нар. оръжеен плутоний - той се получава в резултат на ядрен синтез и се състои най-вече от изотоп 239. Критичната му маса е 460 г , което позволява да се произвеждат ядрени бойни глава с малка мощ. Около 1200 тона плутоний от наличните в света количества се падат на цивилни ядрени реактори. Отработените графитни пръти в ядрените реактори съдържат около 1 процент плутоний - смес от изотопи 238, 238 и 240.

Само една пета от този плутоний се обогатява отново. Той се отделя по химически път от графитните пръти. Първоначално учените предвиждали плутоният да се използва отново в ядрените реактори за получаване на нов плутоний и по този начин да се осъществи кръговрат на ядреното гориво. Впоследствие се оказва, че този метод е твърде сложен и скъп за осъществяване, и затова повечето държави се отказват да го прилагат. Със своя период на полуразпад от 24 410 години плутоний 239 е изключително устойчив елемент. Поради това досега учените не са разработили сигурна концепция за неговото складиране и съхраняване.

Пътят от мината до бомбата

1. Уранова мина: природният уран се състои от 99.3% от уран 238 и 0.7% уран 235

2.Инсталация за обогатяване: съдържанието на уран 235 се увеличава с около 3%

3.Ядрено гориво: състои се от графитни пръчки

4. Цивилен атомен реактор: отработеното ядрено гориво съдържа само 1% плутоний

5.Военен ядрен реактор: съдържанието на плутоний 239 е твърде високо

6.Нова суровина: плутоний от инсталация до ново обогатяване

7.Съхраняване на новообогатения плутоний

8. Процес на ново обогатяване: плутоният се отделя по химически път от ядрените пръти

9. Оръжия: първата атомна бомба над Нагасаки е произведена от 6.1 кг плутоний

Южна Каролина обяви война на Вашингтон

Губернаторът на Южна Каролина мобилизира местната войска, за да спре камионите с плутоний, който трябва да бъде докаран в щата му от Колорадо по нареждане на федералното министерство на енергетиката. Транспортирането на ядрения материал трябва да започне на 15 май.

Департаментът по енергетиката иска да конвентира 34 тона отпадъци от ядрено оръжие в гориво за атомни централи в Савана Ривър Сайт ( Южна Каролина) и после да решава къде да го пренася и складира. Мощностите за конвертиране обаче още не са изградени и дори не са финансирани от Конгреса. Губернаторът Ходжис заяви, че ако заводът за конвертиране, чието изграждане ще струва 3.8 милиарда долара, не бъде изграден или не заработи, то Южна Каролина просто ще бъде затрупана с плутоний.

Поради това местната войска вече провежда тренировки как ще блокира и четирите шосета към Савана Ривър Сайт, където правителството смята да складира плутония. Ходжис допълни, че би приел решението, но след като подпише ясен договор за условията на конвертирането и точна дата на извозването на ядреното гориво от територията на щата му.

ПЪТИЩА ЗА ЗАРАЗЯВАНЕ

Плутоният е радиоактивен химически елемент от групата на актинидите, излъчващ алфа-частици.

Те притежават висока енергия, но имат сравнително ограничен периметър на действие. Плутоният е изключително опасен за човешкия организъм, тъй като дори нищожни количества са смъртоносни, тъй като алфа-частиците предизвикват разрушаване на човешката клетка.

1. Дихателна система: само 27-милионни части от грама са достатъчни, за да предизвикат рак на белите дробове.

2. Храносмилателна система: Ако плутоният проникне в организма чрез устата и стомаха, той попада в кръвообращението и се натрупва в черния дроб и костите. В резултат на това поразеният човек е застрашен от левкемия, рак на костите и черния дроб.

3. Облъчване: Обикновено отделяните от плутония алфа-частици не проникват през външния слой на кожата. Много по-опасни са радиоактивното замърсяване с плутоний или неговите продукти от полуразпада.

Производство на атомни боеприпаси

За производството на атомна бомба са необходими двa елемента: високообогатен уран 235 и плутоний 239. За да функционира една такава бомба, прецизно съдържанието на изотоп 239 трябва да е най-малко 93 процента. Но е възможно да се получат ядрени бойни глави и с плутоний, използван за гориво в ядрени реактори. Според Международната агенция за ядрена енергия за производството на атомна бомба са необходими 8 кг плутоний. Вашингтонската агенция Natural Resources Defence Council обаче счита, че дори с три килограма плутоний ядрени физици биха могли да създадат смъртоносно оръжие. За учен с изключително високи познания в тази област е достатъчен и един кг плутоний. Ако една подобна бомба попадне в ръцете на терористи, тя може да унищожи средно голям град като София. Ядрените експерти обаче са на мнение, че засега само САЩ и Русия разполагат с високотехнологично ноу-хау за производство на подобни бомби.

Плутоний – мъртвеца убиец. II

http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=...lcN0Q

Филм, руско-съветски, за "раждането" на смъртоносния Плутоний, в тази част на света, през 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век. Няма много какво да коментирам. Докато го гледах (няколко пъти)все една и съща буца ми засядаше на гърлото.

Изразът "Кузкина мать" се превежда като "Майката на дявола", според бившият съветски (КГБ) шпионин и сегашен емигрант във Великобритания Виктор Суворов. Той даже има издадена книга със същото заглавие, която е преведена и издадена и в България.

Не ви пожелавам приятно гледане, но все пак е хубаво филма да се види, за да се разбере генезиса на злото на ядрената мафия.

Подкрепа от далечна Испания за българските железничари и срещу приватизацията на БДЖ „Товарни превози”

Гражданска инициатива за обществен и релсов транспорт — Thu, 16 May 2013 01:15:48 +0300

На свое заседание през седмицата и с пълно мнозинство „La Asamblea General de Trabajadores y Trabajadoras de Metro de Madrid” – „Общото събрание на работниците в Мадридското метро” решиха да подкрепят своите колеги железничари в България и застанаха срещу приватизацията на БДЖ. Приватизационна процедура на държавните железници е на път да започне и в Испания и служителите там не остават безучастни към това, което се случва с българските им колеги.

С благодарност към българите в Испания, които защитават българския национален интерес и полагат усилия проблемът с приватизацията на БДЖ да придобие повече гласност.

И с очакването българските железничари да последват примера на испанските си колеги.

http://rabglas.blogspot.fr/2013/05/blog-post_15.html

Самият честен депутат не стига, необходима е различна програма [1]

Блогът на Мавракис — Thu, 16 May 2013 00:16:30 +0300

- СИРИЗА е партия, която изненада Европа и света. Най-напред да попитам, как бе образувана СИРИЗА. Може ли да направим една кратка разходка във времето? Как СИРИЗА стигна до тук?

- От много години съществува стремеж за обединяване на различните леви течения, такива, които споделят общи политически виждания. Това обединение узря с много диалог, по пътя на опита, с общи граждански инициативи, тогава бяха създадени Световния и Европейския социален форум, направихме съответно и гръцкия. Тези инициативи ни помогнаха много. Но, обикновено казваме, даже Алексис Ципрас (председател на СИРИЗА) го казва по-ясно това „Не гледайте вътре, за да разберете как се разви СИРИЗА, а вижте условията, които превърнаха СИРИЗА в изненада”. Като говорих скоро с президента на Ливан, му казах, че СИРИЗА отразява промяната, която се случва в цялото Средиземноморие - както в Южна Европа, така и в Северна Африка. Част от тази необходима промяна е засилването на СИРИЗА. А това ни кара да виждаме всеки път нашите искания и лозунги по-отворено, като отразяващи нуждите на обществото - не като наш опит да наложим една социална програма, а да отговорим на нуждата от такава преди всичко.

- Говорим за нуждите на обществото. Много е актуално това за България. Знаете, последните месеци имаше протести, падна правителството. Започна един обществен диалог за обединение на силите на народа, какви да бъдат дългосрочните искания и т.н. И се задава въпросът, как в Гърция са успели да направят една коалиция под формата на СИРИЗА - партия, която изглежда поне засега наистина народна партия, която изглежда ще обърка плановете на олигархията, партия, която дори стигна толкова близо до властта. Какво бихте казали на българите, в един момент, можем да се каже, на пробуждане.

- Трябва да се знае, че народът винаги е там. Той е същият народ и преди и сега. Не откриваме нови народи с друго съзнание. Това което се случва, когато се стига до кризисна ситуация и се тестват разни програми - това стана и в България, но най-вече в Гърция, където лъсна колко гнила е била цялата политическа система, чиито управници в името на народа или в името на социалдемокрацията, или на европейския идеал, от 1974 г. до сега докараха Гърция пред фалит. Когато това бе осъзнато, СИРИЗА се изправи в подходящия момент и каза: „Бихме могли да поемем отговорността и да се борим, да изкараме страната от това положение, страната и народа”. СИРИЗА не е пробвана за това, не е била на власт, но народът усети - първо, че с хората на СИРИЗА има сходни интереси, те са част от него, т. е. хора от народа, които не са имали никаква връзка с големите компании, нито пък със старата политическа система. И така народът даде възможност на СИРИЗА на изборите миналата година и тя стигна до 27%. Една партия, която доскоро получаваше на избори не повече от 5%. Но в нея участват здрави сили, т.е. леви хора с ценностна система и обществена позиция, което обаче не можеше явно да натежи в обществото преди. Например, когато ние бяхме против това да се проведат Олимпийските игри в Гърция, бяхме сами в тази своя позиция, но това не ни пречеше да го казваме. И ако можем да предадем нашия опит на истинските леви сили в България, бихме искали да им кажем да изкарват наяве своите позиции, доколкото това е възможно, като се стремят да ги свързват с нуждите на обществото. Ако въобще можем да говорим за рецепта, това е рецептата, според мен.

- Различните сили в един организъм, какъвто е СИРИЗА като коалиция, това преимущество ли е, или създава проблеми? Да кажа, в България напоследък покрай протестите, са се създали различни организации, групи, сформирования, всяка от които се обявява за общото благо, всички говорят за едно срещане на позиции, обединение на сили. Това обаче е трудно, тъй като, всеки има своето мнение, как става да се намери един общ знаменател и да тръгнеш напред и да реализираш твоите намерения?

- Първо, преди да кажем дали е преимущество или недостатък, да кажем, че това е било една реалност за левицата. Не сме създали тази ситуация нарочно. Многото организации бяха факт. Но това, което надделя, беше, че това което мислят, трябва и да се реализира. Което означава да направят крачки за обединение, да придобият сила и да се даде възможност да се осъществяват идеите. Тези организации, така или иначе, бяха с различен идеологически и политически произход. Но лека-полека се убедихме, че това което е жизненоважно за обществото, е концентрацията на сили. Ако това те интересува наистина, ама не да те интересува само колкото да кажеш „аз ги казах нещата, написах ги в един вестник”, а да те интересува да играеш главна роля в политическото пространство по такъв начин, че да се доведе до истински промени в обществото. Та, ние разбирахме, че са много повече нещата, които ни обединяват, отколкото нещата, които всеки от нас като специфичност притежава. Впоследствие, след дълги обсъждания, тези обсъждания нямат край, се разбирахме за това кое е най-важното, за което си заслужава да се борим заедно и в кое се различаваме, но не да се забрави, да остане на масата, а да се обсъжда и да да се поставят евентуално други въпроси, които бъдещето ще донесе..

От тази гледна точка превръщаш различията в предимство. Различният поглед дава волята за промяната. Ако това се изгуби - „волята за промяна”, тогава си една малка група, която седи и само обсъжда актуалните събития. Не създава събития, не е субект в историята, а е само коментатор. Това явно е постигнато в СИРИЗА и тя е готова да направи и още стъпки – да стане единна партия например. Колкото до Българската Левица трябва да се направи следното: За да предприемеш такава процедура, трябва да имаш „добър слух”, да слушаш внимателно събеседника си, да издържаш на различните погледи и конфликти, които евентуално се пораждат. Това са необходими неща, за да има резултат. В това ще се блъсне и Българската Левица и в някой момент ще се намери в един синхрон с нуждите на обществото, така че да направи голямата крача. Сега ние, като се връщаме назад във времето, ни се струва сбъдната мечта, че успяхме да направим тази крачка. Погледнато от днес, това, което е било преди 6 май миналата година (избори), все едно е праистория. А сега се намираме пред съвсем нови проблеми, по-трудни, по-сложни. Но ситуацията в обществото е още един стимул, за да отговориш на всичко това. То е стимул да се заемеш с това, да се трудиш, не сме били готови за това, което се случи. Но никой никога не е готов. Особено що се отнася до левицата, която има не толкова отговорност за случилото се, колкото осъзнаване на необходимостта от основни промени, във всеки отрасъл на обществения живот, това да промениш обществените норми, обществото да взема решенията и други промени, в този смисъл никога не можем да се почувстваме готови.

Говори се в Гърция за това дали сме готови да поемем властта. Ние казваме, че да се правят закони, каквито се правят досега от правителствата, всеки е готов. Но готовност да се промени обществото означава да се тръгне заедно с обществото. А когато вървиш заедно с хората, изслушваш тревогите и знаеш истинските проблеми и причините, които ги раждат, имаш голям шанс да успееш.

- Сред хора от движението на протестиращите в България има много, които твърдят, че е наложително да се опитат да вкарат депутати в Българския парламент - хора честни от народа, които да се опитат да променят нещата. Доколко може да е ефективно това в една система, в която, така или иначе, властват парите и капитала командва, как може да промениш положението. Вие, например - СИРИЗА има 71 депутата. Какво постига СИРИЗА със 71 депутата за които, доколкото знам поне, досега не е намерено нищо компроментиращо, въпреки че са във фокуса на системата? Какво постигат тези честни депутати в леговището на вълците?

- Много хора си мислиха, че е достатъчно да гласуваш за честни хора от съществуващите партии, затова в нашия парламент от 300 депутати, около 200 са нови! Т.е. има поне 100 депутати нови, които не са от СИРИЗА, което не означава, че са мошеници. Но нещо важно, точно този парламент, в който СИРИЗА не можа да вземе мнозинство, с 200 нови депутата, се оказа, че е най-мръсният парламентарен състав от последните години. Защото партиите на системата, като се усетиха, че са отново на власт, гласуват такива закони, които да измъкнат разни хора от финансова и политическа отговорност от миналото и да им простят греховете, т.е. свалиха отговорност от онези, които са в основата на финансовите скандали, оправдаха напоследък тези, които отпуснаха кредит 250 милиона на двете досега управлявали партии, които те не връщат, освободиха от отговорност бившите управления на авиационните компании. Да не говорим за по-сериозните неща. Например, гласуваха закон, с който се сформира един механизъм за приватизации, като членовете на този механизъм със същия закон са недосегаеми, т.е. да не се търси отговорност от тях и т. н. и т.н. С две думи, направиха една фабрика за натъкмяване на закони, угодни на тези, които обслужват системата. Така че самият честен депутат не стига. Необходима е различна програма, която да промени нещата. Та, хората които ни гледат в България, трябва да разберат, че не е достатъчно да се изберат честните хора от различните партии и да ги изпратят в парламента. Трябва да прозрат коя партия, а през тези дни, докато сме тук, разбрахме, че партията с № 30 има едно значение за българското общество, въпреки че е слаба и го разбираме, но колкото повече се подкрепи, ще е положително. Необходимо е да има една програма, която да се подкрепи, а не просто да намерим способните в старите партии, или в партии, които всъщност възнамеряват да приложат същата политика каквато до сега.

Виж видеото: http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=...070B8

или също цялото предаване, от което интервюто е част:

Феноменът "СИРИЗА" гръцката коалиция, която уплаши европейския елит

С интервюта от :

Атанити Олга член на ЦК на СИРИЗА (от АКОА),

член на Секретариата на УС на Европейската лява партия

Теодоракопулу Наташа

член на ЦК на СИРИЗА (от СИН), член на Изпълнителния комитет на Европейската лява партия

Хадзиламбру Василис

депутат от СИРИЗА (от КОЕ)

http://tvstz.com/index.php?option=com_content&view=arti...id=58

Самият честен депутат не стига, необходима е различна програма [2]

Блогът на Мавракис — Thu, 16 May 2013 00:09:03 +0300

интервю на Мавракис с депутат от коалиция СИРИЗА
На 19-21 април 2013 г., в София, за първи път в България, се проведе заседание на УС на Европейската лява партия. По този повод от Гърция пристигна делегация на СИРИЗА (Коалиция на радикалната левица), която миналата година изненада и уплаши европейския елит. В Европейската лява партия от българска страна участва ПП "Българската Левица". Представяме интервю с Василис Хадзиламбру - депутат в гръцкия парламент от СИРИЗА
- СИРИЗА е партия, която изненада Европа и света. Най-напред да попитам, как бе образувана СИРИЗА. Може ли да направим една кратка разходка във времето? Как СИРИЗА стигна до тук? - От много години съществува стремеж за обединяване на различните леви течения, такива, които споделят общи политически виждания. Това обединение узря с много диалог, по пътя на опита, с общи граждански инициативи, тогава бяха създадени Световния и Европейския социален форум, направихме съответно и гръцкия. Тези инициативи ни помогнаха много. Но, обикновено казваме, даже Алексис Ципрас (председател на СИРИЗА) го казва по-ясно това „Не гледайте вътре, за да разберете как се разви СИРИЗА, а вижте условията, които превърнаха СИРИЗА в изненада”. Като говорих скоро с президента на Ливан, му казах, че СИРИЗА отразява промяната, която се случва в цялото Средиземноморие - както в Южна Европа, така и в Северна Африка. Част от тази необходима промяна е засилването на СИРИЗА. А това ни кара да виждаме всеки път нашите искания и лозунги по-отворено, като отразяващи нуждите на обществото - не като наш опит да наложим една социална програма, а да отговорим на нуждата от такава преди всичко. - Говорим за нуждите на обществото. Много е актуално това за България. Знаете, последните месеци имаше протести, падна правителството. Започна един обществен диалог за обединение на силите на народа, какви да бъдат дългосрочните искания и т.н. И се задава въпросът, как в Гърция са успели да направят една коалиция под формата на СИРИЗА - партия, която изглежда поне засега наистина народна партия, която изглежда ще обърка плановете на олигархията, партия, която дори стигна толкова близо до властта. Какво бихте казали на българите, в един момент, можем да се каже, на пробуждане. - Трябва да се знае, че народът винаги е там. Той е същият народ и преди и сега. Не откриваме нови народи с друго съзнание. Това което се случва, когато се стига до кризисна ситуация и се тестват разни програми - това стана и в България, но най-вече в Гърция, където лъсна колко гнила е била цялата политическа система, чиито управници в името на народа или в името на социалдемокрацията, или на европейския идеал, от 1974 г. до сега докараха Гърция пред фалит. Когато това бе осъзнато, СИРИЗА се изправи в подходящия момент и каза: „Бихме могли да поемем отговорността и да се борим, да изкараме страната от това положение, страната и народа”. СИРИЗА не е пробвана за това, не е била на власт, но народът усети - първо, че с хората на СИРИЗА има сходни интереси, те са част от него, т. е. хора от народа, които не са имали никаква връзка с големите компании, нито пък със старата политическа система. И така народът даде възможност на СИРИЗА на изборите миналата година и тя стигна до 27%. Една партия, която доскоро получаваше на избори не повече от 5%. Но в нея участват здрави сили, т.е. леви хора с ценностна система и обществена позиция, което обаче не можеше явно да натежи в обществото преди. Например, когато ние бяхме против това да се проведат Олимпийските игри в Гърция, бяхме сами в тази своя позиция, но това не ни пречеше да го казваме. И ако можем да предадем нашия опит на истинските леви сили в България, бихме искали да им кажем да изкарват наяве своите позиции, доколкото това е възможно, като се стремят да ги свързват с нуждите на обществото. Ако въобще можем да говорим за рецепта, това е рецептата, според мен. - Различните сили в един организъм, какъвто е СИРИЗА като коалиция, това преимущество ли е, или създава проблеми? Да кажа, в България напоследък покрай протестите, са се създали различни организации, групи, сформирования, всяка от които се обявява за общото благо, всички говорят за едно срещане на позиции, обединение на сили. Това обаче е трудно, тъй като, всеки има своето мнение, как става да се намери един общ знаменател и да тръгнеш напред и да реализираш твоите намерения? - Първо, преди да кажем дали е преимущество или недостатък, да кажем, че това е било една реалност за левицата. Не сме създали тази ситуация нарочно. Многото организации бяха факт. Но това, което надделя, беше, че това което мислят, трябва и да се реализира. Което означава да направят крачки за обединение, да придобият сила и да се даде възможност да се осъществяват идеите. Тези организации, така или иначе, бяха с различен идеологически и политически произход. Но лека-полека се убедихме, че това което е жизненоважно за обществото, е концентрацията на сили. Ако това те интересува наистина, ама не да те интересува само колкото да кажеш „аз ги казах нещата, написах ги в един вестник”, а да те интересува да играеш главна роля в политическото пространство по такъв начин, че да се доведе до истински промени в обществото. Та, ние разбирахме, че са много повече нещата, които ни обединяват, отколкото нещата, които всеки от нас като специфичност притежава. Впоследствие, след дълги обсъждания, тези обсъждания нямат край, се разбирахме за това кое е най-важното, за което си заслужава да се борим заедно и в кое се различаваме, но не да се забрави, да остане на масата, а да се обсъжда и да да се поставят евентуално други въпроси, които бъдещето ще донесе.. От тази гледна точка превръщаш различията в предимство. Различният поглед дава волята за промяната. Ако това се изгуби - „волята за промяна”, тогава си една малка група, която седи и само обсъжда актуалните събития. Не създава събития, не е субект в историята, а е само коментатор. Това явно е постигнато в СИРИЗА и тя е готова да направи и още стъпки – да стане единна партия например. Колкото до Българската Левица трябва да се направи следното: За да предприемеш такава процедура, трябва да имаш „добър слух”, да слушаш внимателно събеседника си, да издържаш на различните погледи и конфликти, които евентуално се пораждат. Това са необходими неща, за да има резултат. В това ще се блъсне и Българската Левица и в някой момент ще се намери в един синхрон с нуждите на обществото, така че да направи голямата крача. Сега ние, като се връщаме назад във времето, ни се струва сбъдната мечта, че успяхме да направим тази крачка. Погледнато от днес, това, което е било преди 6 май миналата година (избори), все едно е праистория. А сега се намираме пред съвсем нови проблеми, по-трудни, по-сложни. Но ситуацията в обществото е още един стимул, за да отговориш на всичко това. То е стимул да се заемеш с това, да се трудиш, не сме били готови за това, което се случи. Но никой никога не е готов. Особено що се отнася до левицата, която има не толкова отговорност за случилото се, колкото осъзнаване на необходимостта от основни промени, във всеки отрасъл на обществения живот, това да промениш обществените норми, обществото да взема решенията и други промени, в този смисъл никога не можем да се почувстваме готови. Говори се в Гърция за това дали сме готови да поемем властта. Ние казваме, че да се правят закони, каквито се правят досега от правителствата, всеки е готов. Но готовност да се промени обществото означава да се тръгне заедно с обществото. А когато вървиш заедно с хората, изслушваш тревогите и знаеш истинските проблеми и причините, които ги раждат, имаш голям шанс да успееш. - Сред хора от движението на протестиращите в България има много, които твърдят, че е наложително да се опитат да вкарат депутати в Българския парламент - хора честни от народа, които да се опитат да променят нещата. Доколко може да е ефективно това в една система, в която, така или иначе, властват парите и капитала командва, как може да промениш положението. Вие, например - СИРИЗА има 71 депутата. Какво постига СИРИЗА със 71 депутата за които, доколкото знам поне, досега не е намерено нищо компроментиращо, въпреки че са във фокуса на системата? Какво постигат тези честни депутати в леговището на вълците? - Много хора си мислиха, че е достатъчно да гласуваш за честни хора от съществуващите партии, затова в нашия парламент от 300 депутати, около 200 са нови! Т.е. има поне 100 депутати нови, които не са от СИРИЗА, което не означава, че са мошеници. Но нещо важно, точно този парламент, в който СИРИЗА не можа да вземе мнозинство, с 200 нови депутата, се оказа, че е най-мръсният парламентарен състав от последните години. Защото партиите на системата, като се усетиха, че са отново на власт, гласуват такива закони, които да измъкнат разни хора от финансова и политическа отговорност от миналото и да им простят греховете, т.е. свалиха отговорност от онези, които са в основата на финансовите скандали, оправдаха напоследък тези, които отпуснаха кредит 250 милиона на двете досега управлявали партии, които те не връщат, освободиха от отговорност бившите управления на авиационните компании. Да не говорим за по-сериозните неща. Например, гласуваха закон, с който се сформира един механизъм за приватизации, като членовете на този механизъм със същия закон са недосегаеми, т.е. да не се търси отговорност от тях и т. н. и т.н. С две думи, направиха една фабрика за натъкмяване на закони, угодни на тези, които обслужват системата. Така че самият честен депутат не стига. Необходима е различна програма, която да промени нещата. Та, хората които ни гледат в България, трябва да разберат, че не е достатъчно да се изберат честните хора от различните партии и да ги изпратят в парламента. Трябва да прозрат коя партия, а през тези дни, докато сме тук, разбрахме, че партията с № 30 има едно значение за българското общество, въпреки че е слаба и го разбираме, но колкото повече се подкрепи, ще е положително. Необходимо е да има една програма, която да се подкрепи, а не просто да намерим способните в старите партии, или в партии, които всъщност възнамеряват да приложат същата политика каквато до сега.

Виж видеото: http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=...070B8

или също цялото предаване, от което интервюто е част:

Феноменът "СИРИЗА" гръцката коалиция, която уплаши европейския елит

С интервюта от :

Атанити Олга член на ЦК на СИРИЗА (от АКОА),

член на Секретариата на УС на Европейската лява партия

Теодоракопулу Наташа

член на ЦК на СИРИЗА (от СИН), член на Изпълнителния комитет на Европейската лява партия

Хадзиламбру Василис

депутат от СИРИЗА (от КОЕ)

http://tvstz.com/index.php?option=com_content&view=arti...id=58

Несправедливото обвинение срещу работници от „Лесопласт” АД отпадна, а синдикалистите нараснаха

knsb-bg.org — Wed, 15 May 2013 22:08:03 +0300

Вече е налице определение на Ловешкия окръжен съд за прекратяване производството по делото срещу 42 работници от „Лесопласт” АД, гр. Троян, образувано от техния работодател.

На 26.03.2013 г. в съда работниците бяха несправедливо обвинени за участие в незаконна стачка. Поради непрекъснати, нерегламентирани промени в работните графици, нарушения на договорености в колективния трудов договор и липса на нормален социален диалог, две от смените в шперплатния завод не са се явили на работа в един съботен ден. За това свое действие работниците са получили дисциплинарно наказание, но това не е било достатъчно за изпълнителния директор Цветомир Цочев, който впоследствие предявява иск пред съда с обвинение за участие в измислена от него незаконна стачка.

Федерацията на синдикалните организации от горското стопанство и дървопреработващата промишленост (ФСОГСДП) и КНСБ незабавно се намесиха в този спор, включително с юридически консултации и с поет ангажимент от Федерацията за адвокатска защита пред съда. Работниците получиха и солидарна синдикална подкрепа от федерации и синдикати от структурите на Конфедерацията.

Делото бе отложено за представяне на допълнителни доказателства от двете страни в спора. Бързата реакция на синдиката предизвика намесата на мажоритарния собственик на фирмата Валентин Стаменов. Активната роля и на председателя на СО към ФСОГСДП Иван Нешев за провеждане на преговори със собственика допринесе за изясняване на ситуацията и за решение изпълнителният директор да оттегли съдебния иск срещу работниците, което вече е факт. Съдът осъди „Лесопласт” АД да заплати адвокатските разноски.

Синдикалните членове в групата на общо подведените под съдебна отговорност 42 работници „Лесопласт” АД от 30 души, вече нарасна на 38, след отпадане на обвиненията.

Среща във Велико Търново на хоризонтални структури

Обединени за глобална промяна - Велико Търново — Wed, 15 May 2013 11:33:00 +0300

На 11 май, във Велико Търново, беше проведена среща между групи, колективи и инициативи, самоорганизирани на принципите на пряката демокрация.

Участие взеха над 40 души от София, Велико Търново, Варна, Сливен, Перник и Свищов. Бяха обсъдени общи бъдещи действия. Решено беше създаването на координационна мрежа, която запазва независимостта на всяка една от групите, колективите и инициативите. Наименованието й е „България действа”.

Тя се базира на принципите за пряка демокрация, икономическа справедливост и социална солидарност. Координационната мрежа е хоризонтална и независима, посветена на радикална и цялостна положителна промяна на обществото.

След срещата, във Велико Търново, беше направена спонтанна демонстрация с призиви за пряка демокрация, алтернатива на системата и пробуждане на хората.

Участие в срещата взеха:

"Обединени за глобална промяна"– Велико Търново
"Варна действа" - Варна
"Окупирай с любов" – Варна
"Бъди промяната" – София
"Български социален форум" – София
"Окупирай Сливен" – Сливен
Колектив „Живот след капитализма”
Колективът на социален център „Аделанте”
и отделни активисти

Негласуващите са неудачници и водят България към гибел

neverojatno — Mon, 06 May 2013 22:25:16 +0300

С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори.

С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ?

Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество, да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години.

След последното заседание на изборния борд към Министерски съвет, основните политически сили излязоха с общо становище относно мотивите, последствията и ролята на негласуващите на предстоящите парламентарни избори върху съдбата на България:

”Ние, които в името на бъдещето на България, вече 23 години понасяме търпеливо и безропотно несправедливо изсипваните върху нас, хули, обиди и клевети, не можем повече да търпим това безумно отношение и манипулативно тълкувание на нашите действия и заявяваме най-отговорно и твърдо, че ако има някой виновен за сегашното тежко положение на Република България, то това са негласуващите. Именно негласуващите са тези, които със своите действия саботират нашите усилия за изграждане на една просперираща държава, като рушат доверието на останалата част на обществото в безкористността на нашите усилия.

Ние твърдим, че същите тези негласуващи елементи стоят в дъното на отминалите и затихнали, слава Богу, протести, предизвикали настоящата политическа криза, която доведе до задълбочаване на икономическата и финансова такава. Ние отчитаме като огромна грешка нашето огъване пред тяхното улично безумие и подаването на оставка от страна на едно демократично избрано правителство, чиито избиратели многократно превишават по брой тези, които увлечени от сляпата страст за разрушение, се поддадоха на манипулациите на негласуващите. Считаме за наш дълг да не допуснем този нелеп прецедент да се превърне в традиция и импулс за бъдещи опити за саботиране на демократичния процес в страната.

С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори. Смятаме, че подобни приготовления и всякакви агитации в тази насока са не само нагли и безочливи, но и могат да се окачествят като действия, целящи анархия и разпадане на държавата. Апелираме към българските граждани да си дадат ясна сметка за заплахата и значението, което ще имат едни нови протести, организирани и проведени веднага след парламентарните избори.

Какво ще представляват едни такива прояви, ако не война срещу демокрацията? Кой друг, освен някой лумпен, психопат или патологичен саморазрушаващ се елемент, би призовавал и организирал подобни прояви, точно след като трезвомислещата част от българския народ е избрала своето демократично управление? Ние окачествяваме подобни действия като държавна измяна. С какви аргументи, с какви искания, с какви очаквания тръгват лицата, стоящи зад организирането на подобни протести, ако не с безумни, разрушителни и неосъществими? С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ? Как може да призоваваш българския народ за протест срещу някой, който той току-що демократично е избрал да го управлява? Това е нонсенс.

Вярваме, че българският избирател е осъзнал, че зад подобни прояви стоят не недоволни избиратели, а именно безучастните, апатични и пропаднали “граждани” на Република България. Именно те са тези, които викат срещу всеки и всичко, без да предлагат никого и нищо. Това е малцинството на негласуващите и не трябва да допускаме неговият врясък да заглуши гласа на “мълчаливото мнозинство”, както погрешно бе наречено то от служебния премиер, защото това “мълчаливо мнозинство” е не друго, а гласуващото мнозинство, което дава своя глас веднъж на четири години, чрез демократичния инструмент на изборите.

И следващият път, когато чуете или прочетете, че някой ви призовава на протести срещу демократично избрано управление, вие нямате разумно оправдание, ако се поддадете на безумието. Протестите не са нищо друго, освен война на упадъчната част от обществото срещу прогресивната. Ние твърдим, че негласуващите са сбирщина от неудачници, тикаща България към гибел. Те неуморно повтарят клишето, че всички са маскари, като не забравят обаче да изключат себе си от числото на тези “всички”. Те крещят срещу всички, срещу всяка партия, срещу всяка политическа философия, водени не от разумна мисъл, а от завист, от желание те да поемат кормилото на властта, и то с единствената цел на собственото си облагодетелстване. Те отхвърлят възможността да се включат в която и да е партия или движение или да основат сами някаква организация, партия или движение, едно защото нямат никакви ясно осмислени идеи, и второ, защото не могат да понесат мисълта, че ще трябва да делят властта си с някого. Именно заради такива като тях България е страдала 500 години под турско иго, понеже им е било все едно дали ще ги управлява султан или цар, щом не са можели самите те да излязат начело.

Те тръбят на всеослушание, че разлика между партиите няма, че всички ние сме били корумпирани, престъпници и безхаберници, че политиките ни били еднакви, точно защото виждат нас през призмата на собствените си мечти за завземане на властта. Те ни обвиняват в това, което самите те биха представлявали, ако се доберат до властта. Те мразят всеки преуспял българин, всеки честен бизнесмен, с каквито за щастие е пълна нашата родина, именно защото осъзнават, че никога не биха могли със своя ограничен умствен капацитет да бъдат на негово място. Те прикриват своя краен егоизъм зад искането за нови лица в политиката, в управлението на държавата; и когато ние извадим на преден план нашите деца, роднини, близки и приятели, техните маски падат и ние разбираме, че под нови лица те са разбирали самите себе си.

Те, негласуващите, са утайката на обществото. Притиснати от тежестта на собствената си умствена безпомощност, теглени към дъното от собствената си неудача, те искат да повлекат към гибел цялата държава. Защото не могат да приемат, че в България има щастливи, умни и преуспели хора, дължащи всичко на нашето разумно управление. Затова, ние българските политици, които преведохме България успешно през бурните времена на прехода, заявяваме още веднъж, че въпреки нашите политически различия, сме обединени в решителността си да не допуснем тази пропаднала част от обществото да диктува нашето бъдеще. И най-важното, няма да допуснем тези безумци да диктуват правилата на демократичния процес.

Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество, да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години. Обещаваме, че за пореден път ние ще включим в нашите листи най-мъдрите, интелигентни и образовани граждани на Република България, които трезво и безстрастно да водят България към светлото бъдеще. Днес, освен пред избора за коого да дадете гласа си, вие сте изправени и пред избора дали да гласувате, и този ви избор е може би по-съдбовен от другия. Изберете дали ще се присъедините към гробокопачите или към строителите на България. Ние вярваме във Вас, гласувайте за Нас.”

Станишев: ” Само глупаците вярват в социализма, нашата цел е да управляваме.” http://neverojatno.wordpress.com/2013/05/06/stanishef-3/

Циничната психология на капитализма

Алън Д Канър — Sun, 05 May 2013 19:59:46 +0300

Законите и регулациите, които формират структурата на капитализма налагат егоистично и материалистично поведение. Например, по закон изпълнителните директори на корпорациите са длъжни да поставят печалбата над всичко, включително над обществената полза. Корпоративната култура, която произлиза от такава структура гледа на алчността като на героизъм, а на съчувствието като на глупост. Тя агресивно се противопоставя на моралното, социалното и емоционалното развитие, които са необходими да се премине отвъд прага на радикалния частен интерес.

Преди две години трима психолози и един икономист публикуваха дълга научна статия (1) за съмнителната психология, която стои в основата на американския корпоративен капитализъм. Оригиналното заглавие на ръкописа започваше с фразата „Тема табу”, но благосклонният редактор посъветва авторите (сред които съм и аз) да бъдат колкото може по-малко провокативни за да не бъдат моментално заклеймени като леви идеолози. Ние изтрихме фразата, което доказа, че табуто върху критикуването на капитализма е живо и здраво.

Време е всички да се изправим пред това табу. Капитализма се основава на няколко ключови идеи по отношение на човешките мотивация и развитие, които са в грубо противоречие със западната психологическа наука. Тук ще се спра на две от тях: че хората са предимно егоистични и че придобиването на материално богатство е ключът към щастието. Ако тези „прозрения” се окажат неверни или съществено неточни, то капитализмът се разпада по шевовете.

Егоистични ли са хората в своята същност? Повечето теории за развитието на индивида описват поредица от стадии, която започва с детската самовлюбеност и продължава с отваряне на съзнанието навън, най-напред към семейството и приятелите, а след това към общността, обществото и бъдещите поколения. Както отбелязва Дарвин в „Произходът на видовете” макар и личният интерес да не изчезва, разбирането на другите става „по-изтънчено и се разраства докато обхване всички разумни същества”. Много хора не достигат този последен стадии на човешкото развитие, достигат го повечето зрели, мъдри и реализирали се хора. Фиксацията или задържането на определен стадий води до нещастие и психически проблеми.

Много форми психопатология се характеризират със самовлюбеност и невъзможност да се оценят нуждите и желанията на другите. Това се вижда например в нарцисизма (За прякото съответствие между симптомите на нарцисизма и философията на капиталиста съм писал тук http://antipropaganda.comxa.com/Patol1.html и тук http://antipropaganda.comxa.com/Patol2.html , бел. Кихано), социопатията и повечето от останалите разстройства на личността. Точно обратното, психическото здраве включва добре развито чувство на емпатия и способност да поставиш нуждите на другите хора над своите без да губиш грижата за себе си. При повечето клинични практики движението в посока на по-голяма емпатия и съчувствие съчетани със солидна доза самоуважение е знак за значителен напредък.

Когато приложим тази обща схема към настояването на капитализма, че хората са егоисти по природа, икономическата система започва да изглежда фаталистична, ако не и откровено цинична. Тя приписва на човечеството ниско лесно постижимо ниво на социално и емоционално развитие и предполага нищожна надежда за колективно усъвършенстване. Защитниците на свободното предприемачество изтъкват, че опитите да променим егоистичната си природа са безполезни. Вместо това пазарът трябвало да се самоорганизира според допускането, че всеки се грижи само за себе си.

Така стигаме до второто ключово допускане, което оспорваме в нашата статия (1). Основната цел на свободният пазар е текущото натрупване на богатство, което се предполага, че ще осигури най-добрата възможност за постигане на щастие. Вече има голям обем изследвания в различни култури, които показват, че след като се задоволят нуждите осигуряващи непосредственото оцеляване, - дом, храна, облекло и т.н. – връзката между богатство и щастие става пренебрежима. Фактически, стремежът да станеш богат може да се окаже вреден. Изследвания в различни култури показват, че възприемането на материалистични ценности е свързано с депресия, тревожност, пристрастеност към алкохол, наркотици или лекарства, лоши навици за общуване, ниска самооценка, психосоматични симптоми (главоболия, възпалено гърло и т.н.) и понижена удовлетвореност от живота. Материалистичните ценности са свързани също и с антиобществени прояви като мамене, дребни кражби, расизъм и нерационално използване на ресурсите на околната среда. Материалистичните хора са по-коравосърдечни и имат по-конфликтни отношения със своите приятели и любими отколкото не толкова материалистичните хора. А това не е добре.

Тези еволюционни, клинични и основани на изследвания аргументи разклащат увереността в психологичното познание, което лежи в основата на икономическата ни система. Но дори и да допуснем, че има някаква истина в капиталистическия модел на егоистична и материалистична човешка същност, пак трябва да се справяме с нейния цинизъм, който е вграден в самата система.

Законите и регулациите, които формират структурата на капитализма налагат егоистично и материалистично поведение. Например, по закон изпълнителните директори на корпорациите са длъжни да поставят печалбата над всичко, включително над обществената полза. Корпоративната култура, която произлиза от такава структура гледа на алчността като на героизъм, а на съчувствието като на глупост. Тя агресивно се противопоставя на моралното, социалното и емоционалното развитие, които са необходими да се премине отвъд прага на радикалния частен интерес.

Някои други американски институции са били по-оптимистични във виждането си за състоянието на човека. Да вземем принципа, че всички граждани са равни пред закона. Разбира се, рядко човек няма предубеждения или предвзетост. Но правната система не е организирана според разбирането, че хората са фундаментално предубедени и неспособни на колективна промяна. Напротив, тя е построена около демократичния идеал за равенство. Това е „практичен” идеал, според който хората са способни да станат по-егалитарни. Следователно системата е създадена така, че да насърчава човешкото развитие.

Исторически американците са изисквали от много от своите институции да подпомагат индивидуалния и социалния напредък. Точно от този практичен идеализъм трябва да залегне в основите на икономическите ни институции.

превод от английски Кихано 9 април 2013

*Алън Д. Канър е съосновател на „Кампания за освободено от реклами детство” (www.commercialfreechildhood.org).

1. Статията която се дискутира е Tim Kasser, Steve Cohn, Allen D. Kanner, Richard M. Ryan, "Some Costs of American Corporate Capitalism: A Psychological Exploration of Value and Goal Conflicts," Psychological Inquiry 18 , no. 1 (2007): 1-22. (PDF http://www.econ-pol.unisi.it/bilancini/crisi/Kasser )

Добавяне на коментар по темата: http://antipropaganda-znaharstack.rhcloud.com/index.php...=19.0

Интервю с един немски активист в България

irynah — Sat, 04 May 2013 20:47:11 +0300

За национализма като явление - глобално и локално.

Интервюиращ: Можеш да се представиш накратко.

Отговарящ: Активист от Германия съм. Интересувам се и съм активен в сферите на антифашизма, антикапитализма и феминизма.

И: Защо си против национализма?

О: Национализмът е идея базирана на централизираната държава и нацията. Не мисля, че хората разбират, че държавите и границите са конструкции на обществата. Нацията е също социално конструирана и е угодна на капиталистическите идеи, защото за да функционира капитализмът е нужно силно индивидуално чувство, чувство за идентичност. Много хора обаче са потискани от идеята за нацията, а нацията като такава е основана на култура. С течение на хилядолетия, културите са се развивали и променяли. Националистите едва ли не заявяват, че една култура трябва да следва една единствена посока на развитие в полза на определен етнос, нация, раса... Мисля, че национализмът като идея лишава културите от основни за тях ценности като изменчивост и многообразие, той е назадничав.

И: Как виждаш национализма в глобален аспект?

О: Мисля, че националистическите идеи са нещо характерно за всяка страна. Но разбирането за национализма е различно навсякъде и това е проблем. Ако искаш наистина да разбереш национализма, трябва да наблюдаваш спецификите му във всяка държава.

И: Можеш ли да обясниш развитието на национализма в Германия и начините, по които той се развива като идея преди и след Втората световна война?

О: Идеите на национализма в Германия са се развили късно в сравнение с други Западни държави като Франция и Англия. В тези страни национализмът никога не е бил толкова свързан с усещането за идентичност, дисциплината и усърдния труд в „полза на нацията” едва ли не до смърт. Мисля, че тези идеи са наследство от Пруската империя, която първа е развила чувството за силна нация. В немската култура също така присъства дълга традиция на антисемитизъм, която води Германия до катастрофата на Холокоста.

Когато първата Германска империя е била основана през 1871, тя не е била резултат от революция. Била е утвърдена чрез война. Ние винаги сме имали „врагове”, които трябва да унищожим. Така че, за Хитлер е било изключително лесно да възприеме идеята за „чистата раса”, защото - както споменах - антисемитизмът и това, че немците са най-силни е доминирало в историята ни.

Днес тези традиции са наследени в политиката ни – дори партии, които по подразбиране би трябвало да са социално ориентирани говорят за „силната немска държава”. Междувременно немците са жертви на големите корпорации и продължават да работят в името на „Бащината земя”. В момента може да бъде наблюдаван възходът на национализма, повлиян и от кризата в Европейския съюз. Германците мислят, че останалите в Европа не работят достатъчно и силно вярват в пропагандирания стереотип за чужденеца, който е смятан за мързелив и мръсен.

И: Съществува ли антисемитизъм в Германия в момента?

О: Да, но не толкова очевидно. Може да бъде наблюдаван в непрекъснатите силни критики към Израел, но не и към САЩ. Евреите вече не искат да живеят в Германия, няма големи еврейски общности в страната. Междувременно над 20% от немците силно вярват в тайното еврейско влияние и котрол върху страната, което е парадоксално при положение, че вече няма евреи в Германия!

Съществува и друг проблем – поколението, участвало във Втората световна война е достатъчно остаряло, повечето от представителите му са починали. В момента ново поколение от млади хора, които казват „вината за Холокоста не е наша” започват да възраждат национализма. Множеството футболни хулигани вярват в „славната Германия”. Настроенията сред активистите са тревожни – при следваща голяма криза Германия може да повтори чудовищната си история...

И: Какво мислиш за българите и случващото се в България?

О: Мисля, че българите имат силно чувство за национална идентичност. Много е странно как протестиращите срещу правителството излизат по улиците с националното знаме като символ на свободата. В Германия никой не би го направил, защото флагът ни е по-скоро символ на силната немска държава и властта, която потиска хората. Хората в България са горди с това, че са българи, у нас обикновено протестиращите не са националисти.

И: Да, мисля, че е глупаво да се гордееш с нещо, което не е твое постижение. Хората обикновено се раждат в културната среда на определена националност, която не избират.

Германия е страна с много етнически групи и големи мигрантски общности като турската (и не само). Как виждаш тези хора в страната си – какви са отношенията им с немците и какво е отношението на правителствата към тях?

О: Когато става въпрос за имигрантски групи, особено за турци можем да говорим за много предразсъдъци. В училище те са считани за глупави, на улицата – за престъпници. Правителствата в страната стимулират предразсъдъците на обикновения немец спрямо чужденеца чрез класическата схема на прехвърляне на вина за нерешени проблеми върху имигрантите. Също така, Германия е силно християнска държава и се страхува от мюсюлманите и тяхната култура, различието я плаши. Националистите използват това и се опитват да забранят строенето на джамии например...

И: Тук станахме свидетели на подобен призив на един от националните протести – един от организаторите се обяви против построяването на втора джамия в София, изглежда е популярно. А тук недоволството започна с високите сметки за ток... Но да се върнем при Германия и проблемите с мигрантите.

О: Да, у нас властта говори за тях все едно не са хора. Има силна дискриминация в образователната ни система: семействата на повечето мигрантски деца са от работническата класа, на чуждите ученици се налага да отсъстват често от училище, за да работят и да помагат на семействата си. Чужденците не са включвани адекватно, на децата не се помага да се адаптират към средата в училище с допълнителни консултации и уроци, а и съществува засилен расизъм сред учителите.

Ситуацията с бежанците е дори по-лоша: разрешителните за пребиваване се дават изключително трудно. Политиците твърдят, че тези хора идват в Германия, за да използват немската социална система, но това не е така – хората бягат от военни конфликти като тези в Египет или Ирак... Трагично е.

И: Наистина... Благодаря ти за това интервю, надявам се, че чрез него повече хора в България ще разберат безсмислието национализма като идея на неравенството...

О: И аз благодаря!

Ето как ГЕРБ се разпорежда с общинските имоти СЕГА ...

Krum Mihailov — Sat, 04 May 2013 01:50:04 +0300

Искане за оставка на кмета на община гр. Червен бряг Павлин Фильовски от партия ГЕРБ и на Общинския съвет, и за разследване на сделките с общински имоти през настоящия мандат.
Апетитно предблоково пространство в самия център на гр. Червен бряг, е актувано на 05.03.2013 като общинска частна собственост и в момента се продава на бившия общински съветник от ГЕРБ Юри Желев – който държи магазин-павилион-„Еделвайс“ върху същия имот и живее на отсрещната страна на улицата!!!
Апетитно предблоково пространство в самия център на гр. Червен бряг, е актувано на 05.03.2013 като общинска частна собственост и в момента се продава на бившия общински съветник от ГЕРБ Юри Желев – който държи магазин-павилион-„Еделвайс“ върху същия имот и живее на отсрещната страна на улицата!!!
Общинският имот (80501.802.501) е на ул.”Васил Априлов” 27А (на ъгъла с ул. „Кирил и Методий“) а съветникът от ГЕРБ Юри Желев живее на № 26 (където е регистриран ЕТ„Юри Желев-Еделвайс”).

Първото решението на общинския съвет за продажба е от 26.03.2013 и явно е НЕЗАКОННО: ПРОДАЖБА БЕЗ ТЪРГ по предложение представено от юриста-кмет Фильовски НА КУПУВАЧА-бившия общински съветник от ГЕРБ Юри Желев на основание, че е собственик на „законна сграда“ върху имота – всъщност павилион върху общински парцел.

И за да няма съмнения – младият 34-годишен кмет Фильовски е юрист, опитен в сделките с обществени имоти – още от дипломирането си е работил единствено в общината и в Държавен фонд земеделие!!!

Но в последствие юристът-кмет Фильовски неизвестно защо решава да облече „сделката“ в законна форма – с ново решение от 24.04.2013 за ПРОДАЖБА С КОНКУРС С КРИТЕРИЙ „ангажимент за БЪДЕЩА ИНВЕСТИЦИЯ“, ОТ „БЪДЕЩИЯ КУПУВАЧ“.
Ясен е „критерият“ защото „купувачът“ вече е ясен: общинският съветник от ГЕРБ Юри Желев, който ВЕЧЕ Е НАПРАВИЛ „ИНВЕСТИЦИЯТА“ - магазина-павилион-„Еделвайс“ върху имота.
Критерият „Бъдеща Инвестиция“ е с тежест 40%.

Другият критерий „ЦЕНАТА“, с тежест 60% е още по-скандален: при оценка на имота от 5100 лв. той се продава на цена от 3350лв. с първото решение, а с второто решение 3350лв. е минималната цена за наддаване.

Самата оценката на имота за смешните 3350лв. е далеч под пазарната цена на парцела.

Прокуратурата би трябвало да се самосезира и да направи проверка относно:
- Законността на актуването и продажбата на парцела в предблоковото пространство до детска площадка, чрез процедура за актуване на общинска частна собственост.
- Законността на Решение № 445 от 26.03.2013 на Общинския съвет на гр. Червен бряг за приемане на:
А. занижена пазарна оценка от 5100 лв.
и
Б. определяне на метод за продажба на имота без търг срещу цена от 3350лв. – под вече занижената пазарната оценка, и
В. Наличието на цитираното основание за продажба без търг - „Юри Кирилов Желев- собственик на законно построена върху имота сграда“.
- На законността на Решение № 483 от 24.04.2013 на Общинския съвет на гр. Червен бряг за:
А. Определяне на метод за продажба на имота чрез конкурс по документи с условие „K II - ангажимент за извършване на инвестиция / предлагани инвестиции по вид и стойност/ - 40 точки“ при положение, че върху имота вече е инсталиран и функционира магазин-павилион на ЕТ„Юри Желев-Еделвайс” и този факт:
1. поставя в неравностойно положение другите желаещи купувачи
2. създава предпоставки за субективно решение за продажба в полза на собственика на магазина-павилион Юри Желев.
3. Създава предпоставки за субективно решение за продажба на имота под пазарната му стойност в ущърб на интереса на Община Червен бряг.

Б. приемане на занижена пазарна оценка от 5100 лв. и приемане на първоначална конкурсна продажна цена под вече занижената оценката - 3350 лв.

С помощта на картата на Google Earth може да бъде подробно разгледано местоположението на въпросния общински имот с координати 43.283282,24.083281 – България, гр. Червен бряг, на ул.”Васил Априлов” 27А – на ъгъла с ул. „Кирил и Методий“, предблоковото пространство от 314кв.м. до детската площадка, където ясно се вижда магазинът на ЕТ„Юри Желев-Еделвайс”- Тел 06597000, Факс065992221, E-mail edelvais_zhelev@abv.bg.

Приложения:
•Решение № 445 - Относно: Предложение относно приемане на пазарна оценка и определяне на метод за продажба на имот – частна общинска собственост, представляващ УПИ с идентификатор 80501.802.501, с площ 314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул. „Васил Априлов”, кв.17, парцел ІІ, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г.
ОБЩИНСКИ СЪВЕТ – ЧЕРВЕН БРЯГ
Препис-извлечение от протокол № 18
от заседание на Общински съвет –
Червен бряг, проведено на 26.03.2013 г.
Относно: Предложение относно приемане на пазарна оценка и
определяне на метод за продажба на имот – частна общинска
собственост, представляващ УПИ с идентификатор 80501.802.501, с
площ 314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул. „Васил Априлов”,
кв.17, парцел ІІ, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г.
Общинският съвет Червен бряг с поименно гласуване с 21 гласа ЗА, 1 против
и 3 въздържали се от общо 25 гласували общински съветници, при общ брой 29 на
съветниците в Общинския съвет, прие
РЕШЕНИЕ
№ 445
Общински съвет Червен бряг на основание чл. 21,ал.1,т.8 от ЗМСМА, чл.35, ал.1
от ЗОС, чл.43, ал.1 и ал.2 от НРПУРОИ, представеното от Кмета на общината в
Общински съвет с вх. № 07-01-76/12.03.2013г. предложение относно приемане на
пазарна оценка и определяне на метод за продажба на имот – частна общинска
собственост, представляващ УПИ с идентификатор 80501.802.501, с площ 314 кв.м.,
находящ се в гр. Червен бряг, ул. „Васил Априлов”, кв.17, парцел ІІ, актуван с АОС №
1687/05.03.2013 г., предложение от Комисията по финансово стопанска политика,
бюджет и общинска собственост от заседание, проведено на 19.03.2013 г.и
предложение от общински съветник Тошко Тодоров продажбата на имота да се
извърши за сумата от 3350лв. без ДДС,
Р Е Ш И:
1. Дава съгласие да бъде извършена продажба на имот -– частна общинска
собственост, представляващ УПИ с идентификатор 80501.802.501, с площ
314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул. „Васил Априлов”, кв.17,
парцел ІІ, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г. на г-н Юри Кирилов
Желев- собственик на законно построена върху имота сграда.
2. Приема за сведение пазарна оценка на имот частна общинска
собственост, представляващ поземлен имот с идентификатор
80501.802.501, с площ 314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул. „Васил
Априлов”, кв.17, парцел ІІ, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г. в размер
на 5100 лв. /пет хиляди и сто / лева без ДДС. Определя цена за продажба
в размер на 3350лв. без ДДС.
3.Възлага на Кмета на общината цялостната организация по осъществяване
на продажбата на горепосочения имот.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОБЩИНСКИ
СЪВЕТ – ЧЕРВЕН БРЯГ:
/инж. Георги Георгиев/

•Решение № 483 - Относно: Предложение относно приемане на пазарна оценка и продажба на имот – частна общинска собственост, представляващ УПИ с идентификатор 80501.802.501, с площ 314,00 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул.”Васил Априлов”, кв.17, парцел II, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г.
ОБЩИНСКИ СЪВЕТ – ЧЕРВЕН БРЯГ
Препис-извлечение от протокол № 19
от заседание на Общински съвет –
Червен бряг, проведено на 24.04.2013 г.
Относно: Предложение относно приемане на пазарна оценка и
продажба на имот – частна общинска собственост, представляващ
УПИ с идентификатор 80501.802.501, с площ 314,00 кв.м., находящ се в
гр. Червен бряг, ул.”Васил Априлов”, кв.17, парцел II, актуван с АОС
№ 1687/05.03.2013 г.
Общинският съвет Червен бряг прие
РЕШЕНИЕ
№ 483
Общински съвет Червен бряг на основание чл. 21, ал.1, т.8 от
ЗМСМА; чл. 35, ал.1 от ЗОС; чл. 58 от НРПУРОИ и представеното от Кмета
на общината в Общински съвет с вх. № 07-01-128/12.04.2013г.
предложение относно приемане на пазарна оценка и продажба на имот –
частна общинска собственост, представляващ УПИ с идентификатор
80501.802.501, с площ 314,00 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг,
ул.”Васил Априлов”, кв.17, парцел II, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г.,
предложение от общински съветник Тошко Тодоров да се приеме
пазарната оценка на имота за информация и публично оповестения
конкурс за продажба на имота да се извърши с първоначална конкурсна
продажна цена не по-ниска от 3350 /три хиляди триста и петдесет лева/
без ДДС, и депозит за участие 335 /триста тридесет и пет/ / лева без ДДС.
Р ЕШ И:
1. Приема пазарна оценка на имот – частна общинска собственост,
включен в годишната програма за управление и разпореждане с общинско
имущество през 2013г., представляващ поземлен имот с идентификатор
80501.802.501, с площ 314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул.”Васил
Априлов”, кв.17, парцел II, актуван с АОС №1687/05.03.2013 г., в размер
на 5100 лв. /пет хиляди и сто/ лева без ДДС за информация.
2. Да се проведе публично оповестен конкурс по документи, чрез
предварително представяне на предложенията от участниците в
администрацията на Община Червен бряг /ЦУИГ/ за продажба на имот -
частна общинска собственост, представляващ УПИ с идентификатор
80501.802.501, с площ 314 кв.м., находящ се в гр. Червен бряг, ул.”Васил
Априлов”, кв.17, парцел II, актуван с АОС № 1687/05.03.2013 г., съгласно
разпоредбите на глава VIII от НРПУРОИ, за продажба на същия имот, с
първоначална конкурсна продажна цена не по-ниска от 3350 /три хиляди
триста и петдесет лева/ без ДДС, и депозит за участие 335 /триста
тридесет и пет/ / лева без ДДС.
3. Определя условия за публично оповестен конкурс:
K I - предлагана продажна цена – 60 точки;
K II - ангажимент за извършване на инвестиция / предлагани
инвестиции по вид и стойност/ - 40 точки;
Комплексната оценка на предложенията на допуснатите кандидати
се извършва по формулата:
K = KI + KII
4. Утвърждава комисия за организация, подготовка и провеждане на
процедурата в състав от 5 човека, от които двама общински съветника,
двама представители на Общинска администрация, определени от Кмета
на Общината и правоспособен юрист. Определя двама резервни членове –
един общински съветник и един служител на общинска администрация.
Определя за участие в комисията общинските съветници Януш
Христов Николов и Христо Павлов Лозански и за резервен член Румен
Маринов Пенков.
5. Упълномощава комисията по т.4 да подготви и проведе
процедурата съгласно НРПУРОИ;
6. Възлага на Кмета на Общината цялостната организация по
подготовката и провеждането на процедурата, както и да сключи договор
със спечелилия участник, съгласно протокол на комисията по т.4.
По т.1, т.2 и т.3 решението е прието с поименно гласуване с 23 гласа
ЗА, 2 против и 1 въздържал се от общо 26 гласували общински
съветници, при общ брой 29 на съветниците в Общинския съвет
По т.4, т.5 и т.6 решението е прието с поименно гласуване с 22 гласа
ЗА, 1 против и 4 въздържали се от общо 27 гласували общински
съветници, при общ брой 29 на съветниците в Общинския съвет
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ОБЩИНСКИ
СЪВЕТ – ЧЕРВЕН БРЯГ:
/инж. Георги Георгиев/__

Serbia: solving the three-body problem

Osservatorio Balcani e Caucaso (OBC) — Fri, 03 May 2013 19:58:00 +0300

An extraordinary discovery by two physicists from Belgrade sweeps the world. The Serbian scientific community, though, is in trouble because of mismanagement and lacking of funds. An analysis

In the world of science, where some problems are much simpler than in the world of human relations, what happens when two bodies attract has been known a while now. To be exact, since 1687, the year when Newton made the law of universal gravity known by publishing his work, Principia mathematica. The treatise, however, conceals an enigma that has fascinated physicists' minds for the past three centuries. In proposition 66 of the first book, Newton states that the law of gravity can only explain the interaction between two bodies. For the great scientist, and generations of physicists thereafter, what happens when three or more bodies interact (as for instance the Earth, the Sun and the Moon) is still a mystery to solve.

Known as “the three-body problem”, the enigma is one of the oldest in the history of physics and is still of vital importance today. Indeed, a better understanding of the effects of the gravitational attraction amongst three or more celestial bodies would allow to precisely define the orbits they trace, thus comprehending how planetary systems function. Since Newton's time, three so-called “families” of periodic solutions have been discovered, but they are partial and approximate and do not cover all aspects of this complex problem.

A few weeks ago, though, the situation was upturned. The number of “families” increased to thirteen, bringing the “three-body problem” ever so closer to being definitively solved. The merit of this extraordinary advance goes to two researchers from the Belgrade Institute of Physics: Milovan Šuvakov, an expert in particle physics, and Veljko Dmitrašinović, who works with radiations and numerical simulations. The news of the discovery immediately circulated among the world's most important scientific communities. After an official presentation in the United States, the research was published in the renowned physics journal, Physical Review Letters, and recently referred to in an article on Science.

Access to the academic data bases denied

In an absurd - as well as depressing - upturn, the details of this research, which has already swept the world, could remain inaccessible to the same Serbian scientific community. As a matter of fact, in early April some important scientific publishers, among which Oxford University Press, decided to revoke Serbian institutes of research access to the main academic data bases. These data bases collect articles and papers published by the most important international scientific journals. The decision was apparently made on the grounds of the Ministry of Education, Science and Technological Development missing the payment of the 2013 subscription.

Through the aforementioned Ministry, the Serbian State has invested in this important service since 2001. It is handled by KoBSON, the Serbian Library Consortium for Coordinated Acquisition. This platform works as a “knot”: it manages all subscriptions to academic data bases that are then made accessible to education and research centers. According to the Society for Promotion and Popularization of Science (DPPN), the same Milovan Šuvakov being its President, the cause of the mismanagement that has led to the non-payment of the subscription could be the lack of skills brought by the unification of the Ministries of Science and Education in March of 2011.

Whatever the technical reason for the incident is, the limited possibility to use some important academic publications is going to be a problem for different categories of users. The people who are going to be most affected are obviously the same scientists and researchers, who may remain unaware of the most recent advances in their own research areas. This, however, is going to also affect the development of the technological industry and, in particular, the sectors operating in the field of the so-called “cognitive capitalism”, i.e. the industries of creativity. Their wealth does, indeed, depend to a large extent on keeping pace with scientific progress. Finally, this situation is going to also be hard on students of the so many universities in the Country who benefit from the services of KoBSON.

The reactions from the Society for Promotion and Popularization of Science and its demand for urgent clarifications on the role of science in the Serbian Government's development strategies were accompanied by protests from various professional organizations and politicians, especially the Green Party (Zeleni Srbije).

The problem of funding research

Another example which shows very well the consequences of the mismanagement of public funds for scientific research is the Petnica Research Center, in the city of Valjevo. In the course of time, the center has carried out science-based education programs for over 3,000 students in junior-high and high-school. This year, however, the Ministry of Education, Science and Technological Development has not allocated the funds needed for programs for the most talented students, despite last year's agreements. As a consequence, the center will probably have to cancel all the traditional seminars in April and May, after having to cut expenses in the past on accessing academic data bases and drastically reduce the purchasing of books.

According to Milovan Šuvakov, the problem of funding research in Serbia is chronic and generalized. In a long interview on http://www.vreme.com/cms/view.php?id=1103708 , the scientist, a pioneer of the recent discovery concerning the “three-body problem”, states that investments are below all standards and that if there is no change in this situation, in just a few years in Serbia there will be no kind of scientific research worth mentioning. Šuvakov maintains that the Country can rely on many excellent researchers whom the State should learn to appreciate and support by increasing investments on “excellence” and favoring “brain gain”.

When asked how the Serbian version of the “three-body problem” - i.e. the interaction among scientific world, state funds and governmental authorities - can be solved, Šuvakov provides his remedy: increasing the budget for scientific research, abiding by meritocratic criteria and introducing grants for young researchers wishing to work in teams and regaining the talented scientists who have fled abroad.

The future

This remedy, though, runs the risk of only remaining a good intention. Indeed, despite having produced, in the past few years, strategic documents recognizing the fundamental importance of scientific development for the progress of society as a whole, the Serbian Government keeps investing no more than 0.9% of its GDP in research. Even though it is in line with the other Balkan Countries (ranging between 0.2% in Albania and 1.86% in Slovenia), the figure is greatly lower than the average of Western European Countries, around 2% (World Bank figures).

As stated by some of the institutions and organizations affected by the problems above described, scientific and technological research, education and popularization are crucial to the Country's industrial and commercial development. They are fundamental tools to face the fatal effects of the economic crisis. The Serbian Government, however, does not seem to act in accordance with this point of view, in spite of the recent successes clearly showing the potential of the research activities conducted in the Country. Seventy years after the death of Nikola Tesla, the genius inventor taken on as a national symbol by the Serbs, his words seem timeless: “Human development and progress are of paramount importance for mankind, and ultimately depend on inventions”.