Бих започнал с един неочакван „цитат“ — рефрен от популярната песен: „Аз не съм комунист, аз не съм нихилист... аз съм просто човек!“. Като че ли в рефрена още веднъж се потвърждава едно едва ли не господстващо отношение към феномена „нихилизъм“ като към нещо твърде негативно, изобщо неприемливо тъкмо от гледна точка на хуманността. Нихилистьт е този, който поставя обществото пред последната черта — отрича и Бога, и нравствеността, и изобщо общоприетите норми и образци в поведението. Но главно демонстрира в своето собствено поведение отказ от нормите, шокира и провокира добронамерения гражданин. Парадоксът на този рефрен е в това, че той отрича... самия нихилизъм! Когато констатацията, че „съм просто човек“ достига съзнанието ни, то всъщност е резултат от нещо като един вид „неантизация“. С други думи, аз се утвърждавам като такъв с нищото. Възможно е самият автор на песента да не е имал предвид тъкмо такова възприемане на неговото послание. Но успява все пак да формулира основния проблем на европейския нихилизъм — какви са границите на човешкото присъствие в света, зад които човешкото губи стойност, престава да бъде осмислено („просто“). Цялата статия ...

В един свой разговор с Роже–Пол Дроа от 30 юни 1992 г. Жак Дерида дава подробен устен отговор на въпроса: “Какво е деконструкция”. Този отговор бе публикуван за първи път на 12 октомври 2004 г. в специалното приложение на в. “Le Monde”, посветено на кончината на философа. (Бел. прев.) Цялата статия ...

70-годишнината от уникалния факт на спасяването от депортация на 48  000 евреи от българските земи е повод да се питаме отново за неспасените евреи, за онези 11 343 души, депортирани към лагерите на смъртта, за участието на българската държава в тези процеси. Защо темата за съдбата на евреите в българските земи стана „гореща”, влезе в нови политически употреби и битки между свидетелства, между историографски интерпретации на свидетелствата, между международни политически формулировки и призиви за „законодателство за паметта”?
Отговорът на този въпрос предполага да се вземат предвид множество моменти (посткомунизмът, краят на 1990-те и началото на 21 век, последните развития), множество сцени (българо-македонската, европейската, израелската, на САЩ), както също и разнообразни актьори (свидетели и оцелели от Холокоста, историци, публични интелектуалци, политически актьори и т.н.).
На едно първо равнище, международната видимост на съдбата на евреите в администрираните от България територии по време на Втората световна война нараства в степента, в която расте видимостта на спасяването на българските евреи през 1943 г. Спомняте си, несъмнено, отзвуците, които породи публикацията на книгата на Михаел Бар-Зоар през 1998 г., или дебатите относно мемориала „Българска гора” в Израел. Честването на една част от българската политика логично водеше до питането за другата част на тази политика, политиката в териториите, наречени „новоосвободени”. Налага се да имаме предвид факта, че оцелелите в Македония и България нямат нито едни и същи преживявания, нито едни и същи спомени и памет за войната. Противно на това, което понякога се пише в България, отменянето на паметника, посветен на цар Борис III в българската гора, не беше следствие, на първо място, от износа в Израел на вътрешно българските полемики; то отразяваше съществуващите дебати вътре сред еврейските общности, имащи съвършено противоположни спомени.
Трябва да се вземе предвид и един втори параметър. Дълго се коментира настъпването на нова мемориална ера, белязана от вземането на думата от свидетелите, от една страна (тук, разбира се, си спомняме за работите на Анет Вивиеворка за „Ерата на свидетеля”), и от състезаването на жертвите, от друга (теза, често по-проблематична, струва ми се). Трябва обаче да се подчертаят и други динамики. След падането на комунизма много частни и публични институции (Мемориалният музей на Холокоста в САЩ, Центърът за документация, изследване, образование и възпоменание „Яд Вашем” в Израел, фондацията „Стивън Спилбърг”…) предприеха събиране на разказите на оцелелите и на наследниците на оцелелите от Холокоста, безпокоейки се да не би изчезването на последните свидетели да изличи спомена. В самата България около 800 евреи са участвали в мащабен проект по устна история на фондация „Стивън Спилбърг”, чиито видеоархиви се намират от 2005 г. в университета в Южна Калифорния. Подобни инициативи са срещнали очакванията на децата и на внуците на жертвите, които не винаги са виждали страданията на своите семейства, изразени в думи. Освен това, след падането на Берлинската стена, много евреи, произхождащи от Балканите, са можели да предприемат „пътуване до корените си” с надеждата да намерят следи от роднини и близки, да свържат отново разпръснатите нишки на паметта и фрагментарните разкази. Съвкупността от тези индивидуални и колективни постъпки допринесе за придаване на нова видимост на съдбите на евреите от България и от окупираните територии, там където, както точно показа професор Надя Данова, българската комунистическа и посткомунистическа историография е склонна да изтласква в периферията разказа за тяхното преследване[1].
Целият залог на историческата работа, но също и на публичната рефлексия върху Втората световна война, лежи именно в способността да се разбират заедно тези два типа разказа (за не-депортирането и за депортирането), които са две интегрални части на българската история.
В това отношение може само да се съжалява, че тази необходима рефлексия се оказва хваната в по-широката българо-македонска полемика за интерпретацията на регионалната история. Тук се преместваме към друга сцена, двустранна и европейска, на която се отиграват залозите, отнасящи се до започването на преговорите за присъединяване на Македония към Европейския съюз и публичните политики за миналото на правителството на Никола Груевски. Правителството на Груевски се зае да гравира в градското пространство на Скопие посредством сгради, паметници и статуи, един прочит на националната история, предлагащ на македонската нация античен етногенезис. Може би отчасти, защото беше вписан във видеосимулацията „Скопие 2014” от февруари 2010 г., проектът за музей на Холокоста в Скопие (Меморијален центар на холокаустот на Евреите од Македонија) е бил интерпретиран в България като една от фасетките на въпросните публични политики към миналото, фасетка, видяна като антибългарска. Но това значи, че се забравя, че началата на музея предхождат правителството Груевски и произтичат от създаването през 2002 г. на един фонд, предназначен за възпоменание и памет за Холокоста, на базата на финансиране, идващо от денационализацията на имуществото, принадлежало на депортираните македонски евреи, дотогава собственост на македонската държава. Вярно е, че подкрепата от страна на македонските власти за реализирането на филма Трето полувреме на Дарко Митревски в 2011 г. също допринесе за придаването на достоверност на подобна матрица на прочит в България, където от опит се знае, че кинематографичното производство може да обслужва политически каузи. Подобни полемики при все това могат само да вредят на провеждането на историографска работа и публичен дебат, крайно необходими, впрочем. Цялата статия ...

Вече никой не вярва, че разумът ще надделее над безумната политика на строги икономии и че моралът ще предотврати скандалите, в които са замесени пари и власт. Надеждата за промяна на посоката вече се основава на прякото изобличаване на замесените интереси. Цялата статия ...

В началото, в основата, в дъното на зародиша на ядрената индустрия, преди всичко за военни, но в това число и за „мирни цели” лежи/ стои/ се намира възкресяването на един мъртъв, несъществуващ във Вселената химичен елемент. Името на този елемент е Плутоний. По хода на своите търсения и изследвания на зародиша на злото – ядрена енергетика – попаднах на оригинално обяснение за произхода на името на този химичен елемент. Реших да го споделя с вас, като начало на серия от материали, в които ще разгледаме ролята на този химичен елемент (94Pu, защото е номер 94 в таблицата на Менделеев) в реализирането на най-голямото зло, извършвано някога от хора срещу цялото човечество. А това е така, защото инженерното съоръжение „ядрен реактор” е създадено с една единствена цел – производството/възкресяването на този мъртвец, който да убива себеподобните на възкресителите си. Плутония е възкресен, за да се използва в атомни/ядрени бомби, но това от десетилетия се представя от ядрената мафия, пред цялото човечество - за „мирницели”. Постепенното опознаване на това чудовище – Плутоний – ще ви даде по-ясна представа за смисъла и целите на тази „мирна” индустрия – ядрената. Цялата статия ...

Вече е налице определение на Ловешкия окръжен съд за прекратяване производството по делото срещу 42 работници от „Лесопласт” АД, гр. Троян, образувано от техния работодател.
На 26.03.2013 г. в съда работниците бяха несправедливо обвинени за участие в незаконна стачка. Поради непрекъснати, нерегламентирани промени в работните графици, нарушения на договорености в колективния трудов договор и липса на нормален социален диалог, две от смените в шперплатния завод не са се явили на работа в един съботен ден. За това свое действие работниците са получили дисциплинарно наказание, но това не е било достатъчно за изпълнителния директор Цветомир Цочев, който впоследствие предявява иск пред съда с обвинение за участие в измислена от него незаконна стачка.
Цялата статия ...

С притеснение и внимание следим медиите и социалните мрежи, където виждаме обезпокоителни признаци за подготовка на нова атака срещу стабилността и просперитета на държавата от страна на негласуващите, чрез неприкритата заявка за подготовка на нови протести, веднага след приключването на предстоящите парламентарни избори.
С какви разумни доводи биха излезли организаторите на такива прояви срещу току-що избраното демократично правителство на България, срещу демократично избраните депутати – легитимни представители на българския народ?
Призоваваме будната и интелигентна част от българското общество, да се включи активно в предстоящия избирателен процес, като даде своя глас за някого от нас и ни делегира по демократичен начин правото да се разпореждаме с неговото бъдеще в близките четири години.
Цялата статия ...

След продължителна борба с рака и след смъртта на Уго Чавес, Николас Мадуро, кандидат на лявата изборна коалиция и на "Обединената социалистическа партия" на страната (PSUV) спечели на 14 април 2013 г. новите президентски избори с 50,75%, малка преднина пред кандидата на буржоазната опозиция, Енрике Каприльяс, който получи 48,98%.
Победата се оказа по-малка от очакваната. Големите социологически агенции на страната само до преди седмица предсказваха победа за Мадуро със 7 до 10%, а той спечели с 260 000 гласа повече. По този начин се повтори драмата от изборите на Чавес миналата 2012 година, когато Каприльяс успя да го догони и да намали аванса му от 30% на 11%.
Въпреки че представителите на опозицията и особено кандидатът й Каприльяс говорят за фалшифициране на резултата, същото твърдят и "чавистите", чиито предизборни проучвания им даваха убедителна преднина (от 5 до 10%). Според мнението на експрезидента на САЩ, Джими Картър, обаче, признат експерт по тези проблеми, след 92 проучвания по този въпрос той заявява, че избирателната система на Венецуела е най-сигурната в света, а международен наблюдател и познавач на изборите в Латинска Америка (UNASUR) е убеден, че манипулация при нея практически е невъзможна. Цялата статия ...

С легалното премахване на робството то не изчезва, просто приема други форми и постоянно се развива, пише The Guardian в свой анализ. Въпреки че мнозина смятат, че робството не съществува, това не е така. Проблемът е, че с времето сме се научили да не му обръщаме внимание. Цялата статия ...

Работещите в Български пощи са изстрадали многократни административни, структурни промени и съкращения. Те са с едни от най-ниските работни заплати, които не са увеличавани четири поредни години. Цялата статия ...