Затова нека тук дa разгледаме процеса на обедняването на пенсионерите в международен мащаб, защото това са стратегическо замислени процеси от глобалните финансови господари, които вече се прокарват под една или друга форма в много страни по света.

След глобалното маргинализиране на ролята на държавата в икономиката, стратезите на неолиберализма замислят нейното елиминиране и от основни социални сфери - пенсионното осигуряване и здравеопазването. Важните социални функции, които тя изпълнява, се заменят с пазарни взаимоотношения, подчинени на коренно различна мотивация и движещи сили.

След повсеместното раздържавяване и свързаното с него повишение на цените в екзистенциално необходими за всеки човек стопански сектори, като енерго- и водоснабдяването, идеолозите на неолиберализма подготвят удар и срещу едно от най-важните колективни начала на обществото - държавната пенсионна система, израз на социалната солидарност между поколенията. Тя представлява основният механизъм, който осигурява живота на възрастните хора, след като те по силата на непреодолими биологични закони отпаднат от активния трудов процес. Издръжката им тогава се поема от все още работещите, които заделят част от своя доход за тях. Целият този процес се регулира от държавата и когато по различни причини пенсионните фондове се изчерпат, държавата влиза в ролята си на гарант и ги субсидира от бюджета.

За първи път този модел на осигуряване се въвежда в края на ХIХ век от райхсканцлера на Германия Ото фон Бисмарк с цел да се намали ширещата се по това време екстремна бедност сред възрастното население. В зависимост от индивидуалното време на заетост и правените от всеки осигурителни вноски (от 6,2 % от заплатата в САЩ, до 9,8 % в Германия) държавата се ангажира пожизнено да изплаща на тези хора пенсия в размер на 25-30 % от индивидуалното им трудово възнаграждение в САЩ и до 65 % в Германия.

Характерно за държавното социално осигуряване на Запад е, че то е задължително за всички заети с месечен доход до 7500 долара в САЩ и до 3550 евро в Германия. За България тази граница за задължително социално застраховане е дори само до месечен доход от 1600 лв. А по-заможните, получаващи над тези суми, са изцяло освободени от задължението за вноски и обикновено не съфинансират държавната пенсионна система. Общият брой на тази богата част от населението е само до 10 %, но техните приходи възлизат на около 50 % от тези на цялото общество.

Вследствие на застаряване на населението, намалената раждаемост и на непрекъснатото съкращаване на работещи, което работодателите обикновено правят за сметка на обществото (уволняват под формата на преждевременно пенсиониране, товарят пенсионния фонд и закриват работни места) държавната осигурителна система все повече се обезкървява. Броят на осигуряващите се намалява, а броят на получаващите пенсия - расте. Дисбалансът само за 1999 г. в Германия възлиза на 77 млрд. евро и държавата като гарант го покрива със субсидия, равна на 1/3 от бюджета.* Реална е опасността при възможен бъдещ срив на системата, възрастните хора да се превърнат в контингент на службите за социално подпомагане, което изоснови би променило социалния им статус.

При това положение задълбочаващата се криза вместо по солидарен за цялото общество начин, като например в кръга на задължително осигуряващите се привлекат и богатите граждани, управляващите правят "реформи", които прехвърлят тежестите изцяло на гърба на трудещите се. Предвижда се сериозно увеличение на осигурителните вноски, намаляване на пенсиите и повишаване на възрастта за пенсиониране до 68 години.

Главният удар срещу държавната пенсионна мрежа се нанася обаче от въвеждането на нова задължителна, частна пенсионна система, изградена не на принципите на солидарността, а подчинена на законите на пазара. Това задължително второ осигуряване е известно в Съединените щати като "лична пенсионна сметка", а в Германия - като "Ристер”-пенсия. Чрез него работещата част от обществото се превръща в дребни собственици на ценни книжа, на които се внушава, че "реформата" е изцяло в техен интерес. Истината е точно обратната, "реформата" освобождава работодателите от задължението да правят вноски за своите служители. Но най-същественото в нея е, че тя в крайна сметка представлява акт на поредната приватизация, този път на системата за държавно осигуряване, в която се управляват огромни средства от билиони долари и евро на година, които могат да носят гигантски комисионни и печалби. Тази нейна особеност не остава незабелязана от могъщите финансови кръгове, които не пропускат да приватизират всичко доходоносно от икономиката на света.

Задължителният характер на паралелната система за частно осигуряване увеличава осигурителната тежест за заетите, но и отклонява средства от държавните пенсионни фондове, задълбочава кризата в тях и заплашва да редуцира гарантираните пенсии до минималното равнище на социални помощи. Крайната цел на нейните създатели е, в перспектива тя да замести изцяло държавното пенсиониране.

Но и това не е всичко. Тази консервативна идея не преследва само користни пазарни изгоди. Тя е насочена също към коренна промяна в съзнанието, превръщайки хората в изолирани един от друг, егоистично мислещи индивиди, обсебени единствено от съдбата на своите вложения в ценни книжа, които трябва да гарантират годините от есента на техния живот. Всичко, което и смътно напомня на колективизъм и поражда чувство за социална солидарност между тях, трябва да бъде изтрито от съзнанието им. Главните аргументи, с които апологетите на пазарния фундаментализъм ги манипулират са, че частните фондове ще правят по-доходоносни инвестиции на набраните средства на борсите, отколкото държавата. Но основното нещо, което старателно се премълчава от тях е, че пазарът на ценни книжа никога не е бил еднопосочна улица за постигане на гарантирани печалби. Много често там се разменят жестоки удари под пояса. Вложените така средства често стават жертва на кризи или дори на предумишлени банкрути, както бе по време на голямата депресия през 30-те години на миналия век и както се случи при борсовия срив от 75 % след 1999 г. и със зрелищните фалити на гигантските щатски компании "Уърд Ком", "Енрон", "Ксерокс" и др. В резултат на фалшифицирани отчети и източване, те се сринаха, завличайки със себе си и стотици хиляди дребни вложители, които за миг се разделиха с надеждите си за осигурени старини. Няма никакви гаранции, че и в бъдеще подобни събития няма да се повторят. Освен това дребните инвеститори са изложени и на постоянната опасност поради некомпетентност, непълна или дори подвеждаща информация да вземат погрешни или фатални за тях решения. При целия този борсов хаос, зад тях не стои никакъв гарант, какъвто досега е била държавата.

В резултат на всичко това членовете на обществото рискуват да се превърнат в стресирани за своето бъдеще индивиди, които като хазартни играчи ще бъдат встрастени от играта на ценни книжа в борсовите казина, водени от трескавата надежда, че щастието все пак някога ще им се усмихне. Неокенсервативни теоретици от рода на Фридрих фон Хайек** ще ги увещават, че всемогъщият пазар в крайна сметка ще оправи всичко. Не се казва обаче за чия сметка ще стане това. Каква ще е съдбата на загубилите, които неминуемо ще се превърнат в социални аутсайдери, съжалявани от всички и без помощ от никого. Съдбата на наказаните с бедност, според определението на Роналд Рейгън за непредприемчивите, в крайна перспектива ще се поеме от църквата и ще зависи от милосърдието на богатите, доколкото те въобще го притежават.

Това са контурите на бъдещето, което чертае приватизацията на пенсионното осигуряване. Тя ще деградира гордостта на западната цивилизация - социалната пазарна държава, до равнището на нейния пародиен антипод - Дисниленд с огромен надпис на входа:

"Добре дошли в страната на Homo mercantilus egoistus!”

И ако все пак успеете да оцелеете в тази тотално комерсиализирана джунгла на пазара Вие ще бъдете от малкото щастливи!


------------
* Хелмут Шмидт, "Законът на джунглата", в. "Ди Цайт", бр. 50 от 04.12., стр. 22. 2003 г.

** Фридрих фон Хайек, американски професор, носител на Нобелова награда по икономика за 1974 г.