настройки

  • - Езици [Languages] - bg | en

Търсене


Search comments

Advanced Search

Медийни центрове

"Турците в България" – или за живота на етносите отвъд политиката

category България | Изкуство и култура | review author Saturday, 24 November 2012, 03:16author by БХК Докладвай тази статия на редакторите

Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е да сме осведомени за настоящето, казва Антони Георгиев, главен редактор на "Вагабонд"

Какъв подход е избран при представянето на нематериалното наследство на турците в България и какво лично за вас беше най-интересно при събирането на материалите за книгата?

patevoditek3005.jpg

"Турците в България" е естественото продължение на "Пътеводител за османска България", който издадохме миналата година. "Османска България" е фокусира предимно върху османското материално наследство по нашите земи, най-вече архитектура - обществени сгради, конаци, джамии, бани, чешми, мостове, часовникови кули. Тези архитектурни факти са част от българското културно наследство, но поради ред причини историята им, а често и местонахождението им, са слабо познати, а в много случаи - напълно непознати. С Димана Трънкова и проф. Христо Матанов ние систематизирахме това наследство и го представихме в книга, в която фотографията и текста заемат почти равно място. "Пътеводител за османска България" излезе в два варианта - на български и на английски език. Книгата се разпродаде, и в началото на тази година издадохме нов тираж. По книжарниците, доколкото разбирам, все още има бройки на български, но за съжаление на английски вече е почти свършила.

Сега "Турците в България" идва като "втори том" на "Османска България". Акцентът е върху нематериалното наследство - обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня...

Когато започнахме работа по "Турците в България" искахме да се опитаме да прокараме сравнително ясни разграничителни линии между онова, което наричаме "българска национална култура" и турската култура. Много бързо обаче излезе, че това е трудно, а в много случаи - невъзможно. Нещата във всички области - от яденето, което ядем, през думите, които казваме ежедневно, до специфичната за Балканите култура на любов-омраза между комшии - са толкова преплетени, че прокарването на ясни граници е обречено.

С други думи, "Турците в България" е книга колкото за турците, които са български граждани и живеят в България, толкова и за самите българи.

Подходът е подобен на този в "Османска България". Това е научно изследване, базирано върху исторически и житейски факти, което е написано на разбираем за всички интелигентни хора език. Авторите са Димана Трънкова, археолог и журналист; Радко Попов, православен теолог и бивш журналист в българската секция на ББС-Лондон; и доцентите Орлин Събев, Божидар Алексиев, Галина Лозанова, Доротея Добрева, Йорданка Бибина и Иванка Влаева. Фотографията е мое дело. Английският редактор е Джейн Кийтинг в Дъблин. Издателството е "Вагабонд медия" и от днес книгата е в книжарниците в цялата страна.

Как са се променяли отношенията между българи и турци през вековете?

След османското завоевание в края на ХIII в. Тези отношения съвсем естествено са били като между завоеватели и победени. Османците са били завоевателите, българите-християни - победените. Османската империя обаче е нещо доста различно от другите световни империи, например британската и френската. Султанът се е интересувал предимно от събирането на данъци, не толкова от това кой на какъв бог се кланя. Различните националности в империята са били подредени по религиозен, не по етнически принцип. Българите не са били единствените християни в империята. Към тях в различни периоди могат да се прибавят гърци, сърби, арменци, сирийци и други. Тези етноси са били третирани еднакво когато става дума за функциите на държавата като данъци, образование, здравеопазване и пр. Като общност са били облагани със специален данък за немюсюлмани, но в повечето други сфери - религия, правораздаване - са имали много по-голяма степен на автономия, отколкото, да речем, ирландците от Оливър Кромуел насам.

На чисто битово ниво - освен когато не става дума за периодите на въстания, които обикновено са били потушавани с много кръв - отношенията са били като между комшии. В пътеписа си от 1785 г. френският граф Д'Отрив описва живота в шуменските села Дивдядово, Становец и Тъкач – "села наполовина турски, наполовина български, където мюсюлмани и християни живеят заедно, без да се презират, сродяват се, пият заедно лошо вино и нарушават рамазана и постите. Те познават, както и техните свещеници, само кръстния знак или Аллах и при всичко това не са по-малко честни хора. Имамите и поповете се отнасят еднакво снизходително към браковете на вярващите от двете религии. Не е рядкост да се видят под един покрив чалми и икони, Коран и Евангелие едно върху друго. Най-спокойно се изповядват две толкова различни религии, а на децата се оставя изборът на тази, която е най-удобна."

Сто години по-късно Иван Вазов, патриархът на българската литература, пише в "Под Игото": "Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие."

Това не се е променило много и в наши дни. Когато завършвахме "Турците в България", бях в едно айтоско село особено пострадало по време на т. нар. Възродителен процес. Посрещна ме ходжата със следните думи: "Господ здраве да ти дава, а Аллах да ти позлати ръцете". Не е ли очарователно?

От изследванията, които проведохме, се налага следният звучащ леко парадоксално, но при по-внимателно вглеждане логичен извод. Те са били най-добри веднага след Освобождението, след което в различните периоди на Царство България са се влошавали малко или много, за да достигнат абсолютно падение по времето на комунизма. Парадоксално, защото би трябвало да се предполага, че след едно потушено в кръв въстание и след една война с много жертви отношенията би трябвало да бъдат лоши. Логично, защото начините, по които тези събития бяха представяни в комунистическите учебници в продължение на 45 години - а и след това - не оставяха много място за нюанс и размисъл.

Какви са причините?

Причините са много и сложни. От една страна е официалната история, такава, с каквато са били закърмени милиони български ученици. От създаването на НРБ през 1945 до нейното преименуване през 1990 българските учебници по история по правило представят петстотинте години османска доминация в нашите земи като безкрайна поредица от чудовищни масови убийства, набивания на кол и реки от кръв. Малко се споменава за архитектурата, културата, обществения живот, и нищо - за либерализма на султана, който не се е интересувал чак толкова кой на какъв бог се кланя, а от това хазната му да бъде пълна с парите от данъци. Поради особено ефективната наложена и контролирана от държавата пропаганда, предположенията, представени във "Време разделно" като историческа истина, продължават да са популярни и да се приемат за чиста монета.

От другата страна идва некомпетентността. Освен ако нямаме специални интереси, ние почти не се замисляме за турските думи, които използваме в ежедневието; за турските ястия, които ядем у дома или в кръчмата; за турските навици, например люпенето на семки, които притежаваме; за турските народни приказки и поверия, които предаваме на децата; за турската законодателна система, от която все още могат да бъдат намерени преки следи в българския съд; за турската култура на семейственост и мрежа от приятелства, които всеки в България познава до болка; за турския "светоглед", който определя съвременния български светоглед много повече от привнесените от комунистите идеи от далечния и студен Север. Българският и турският народ (освен в периода на ранните завоевания на Османската империя през ХIV-ХV в. и нейното мъчително разпадане в края на ХIХ в.) са живеели в спокойствие и относителна хармония.

Преди малко споменах Оливър Кромуел и ми се иска малко да разширя паралела с Ирландия. Много български "патриоти" веднага изтъкват, че ирландците са били "поробени" от "цивилизована" нация - англичаните. Нашата английска редакторка Джейн Кийтинг в Дъблин, както и няколко милиона ирландци по целия свят, имат преки наследници, които са пострадали от Големия картофен глад. Попитайте тях за "цивилизоваността" на окупаторите. Когато османците напускат България, българите говорят на български, ходят на български църкви, учат в български училища, а българската икономика процъфтява благодарение на изгодните договори за снабдяване на османската войска. Когато англичаните напускат южна Ирландия, келтският език е почти мъртъв, а ирландското производство е целенасочено задушено, за да се предотврати конкуренция с английските манифактуристи. "Златните" времена за традиционните български възрожденски центрове като Копривщица, Карлово, Калофер и Трявна са точно тогава - в края на османската доминация.

Дали и как турските език, фолклор, ритуали, кухня са се побългарили през вековете и как съжителстват с българските?

Разбира се, че има влияния, но те са по-незначителни, отколкото обратното. Задавам прост въпрос: назовете ми едно българско ястие, което да не съществува в съвременна Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Южна Румъния - вероятно на всички тези места едновременно. Пълнени чушки? Боб яхния? Шкембе чорба? Българската кухня, както и останалите балкански кухни, са базирани върху османската кухня, но разбира се с дребни местни модификации.

Как българската кухня е повлияла върху турците в България? Отново лесен въпрос. Турците в България, освен ако не са много традиционни, с удоволствие ядат свинско месо.

Същото се отнася за езика, за музиката, за танците, за фолклора. В "Турците в България" пишем много по тези въпроси, например в какво се различават образите на Хитър Петър и Настрадин ходжа при българите и при турците.

Какво е влиянието на т.нар. Възродителен процес върху настоящия живот на турците в България?

Това е тема за отделна книга, не за един параграф в интервю. Но ще се опитам съвсем накратко. Недоверието на политическо, а понякога и на битово ниво между българи и турци през 2012 г. се дължи изцяло на събитията ставали преди над 20 години по време на комунизма. ДПС е директно следствие, плод на Възродителния процес. "Атака" и ВМРО също. Това са скачени съдове. Колкото по-гръмогласна е "Атака", толкова по-капсулирано става ДПС. Чиста политическа игра, от която губят само българските граждани както от турски, така и от български произход.

България е страната в Европейския съюз с пропорционално най-голямо мюсюлманско малцинство, което не е имигрантско. За българското общество най-важната и потенциално опасна последица от този факт е, че страната е обречена да се съобразява с политическата партията ДПС. Като друга опасност се сочи проникването в България на радикален ислям и други несветски и екстремистки форми на ислям. Натъкнахте ли се на такива тенденции при вашите проучвания?

Не се натъкнахме, но знам, че такива тенденции има. Обяснението отново трябва да се търси в последните години на комунизма. Сега много се говори за "емисари" от Йордания и Саудитска Арабия, които се опитвали да насядат в България "радикален" Ислям, който не бил "традиционен" за нашите земи и пр и пр.

Отговорни за това са Тодор Живков, Георги Атанасов и другите "архитекти" на "Възродителния процес". През 1980-те години кампанията за асимилация на българските турци, която кулминира с насилствената смяна на техните имена, включва затварянето и понякога разрушаването на джамии, забраната да се говори на турски, забраната да се носи традиционно турско облекло и дори забраната да се изрисуват полумесеци на турските гробове. В същото време режимът в София се опитва да излъже Запада, че човешките права, включително колективните права на малцинствата, се защитават. Мюфтийството продължава да работи, разбира се под зоркото око на Държавна сигурност.

Няколкото студенти по ислямска теология, които ежегодно са били изпращани в Турция, се пренасочват главно към Йордания, защото режимът на Живков се страхува от всякакво турско влияние, което те биха могли да прокарат като се върнат в България. Ислямът в Йордания, обаче, е различен от този в Турция и съответно от този изповядван от българските турци. С други думи, корените на салафизма в България трябва да бъдат търсени в онези години, когато БКП държеше на всяка цена да разтрогне връзката между турците в България и турците в Турция.

От моите лични впечатления по време на подготовката на "Турците България" мога да заявя следното: Турците в България имат особено силна привързаност към своята родина, тъй като те са живели тук от векове. Това е така въпреки турбулентността на първите години след Освобождението, въпреки Балканските войни, въпреки масовите миграционни вълни, въпреки непоследователната и в късните й години жестока политика на комунистите към мюсюлманите в България. Въпреки всичко това, българските турци са останали лоялни към България. В същото време те категорично се определят като турци. Не просто като "мюсюлмани", а като български турци. Между тяхната самоидентификация като етнически турци и лоялността им към България като български граждани няма противоречие. За турците в България това е ежедневие, нещо, което е недискутируемо.

Очевидно, българските турци се чувстват най-спокойни, когато отношенията между България Турция са позитивни. Те определено не искат да бъдат използвани като разменна монета, като игра на "дърпане на въже" в контекста на двустранните отношения. Двустранната политика не е нещо, което ги интересува особено.

Това, от което турците в България се интересуват несравнимо повече, са техните собствени възможности да се реализират като граждани. Българските турци не са представени пропорционално в науката, изкуството, спорта, държавната администрация, въоръжените сили, полицията, местните власти. Макар на българските турци да не е забранено да говорят на турски, дори няколко изречения на турски предизвикват огромен скандал, ако са казани по време на политическа кампания. Срещу българските турци периодично се провеждат различни акции като нападението при джамията в София през май 2011 и гласовитите, макар и неефективни искания да се закрият новините на турски по телевизията. Опитите, понякога успешни, на местни власти да променят турски топоними, които са съществували и са били използвани без прекъсване много векове, предизвикват опасения, че там, където се сменят имената на камъни, ще се сменят и имената на хора.

Българските турци искат на децата им да бъде дадена реална, не теоретична възможност да изучават езика си в училище. Те не могат да приемат изтъкваните от някои местни власти причини защо това не може да стане пълноценно. Те искат да могат да ходят в джамията, без да трябва да плащат за това с последваща дискриминация на работното място или в медиите. Тяхното най-голямо желание е властите и обществото да се отнася с тях като с всички други. Те ни казват: "Виждаш, че съм турчин, но аз съм български гражданин. Отнасяй се към мен подобаващо."

Как се финансира книгата "Турците в България"?

Както всички други книги издавани от "Вагабонд медия" - чрез продажби в книжарниците и по електронен път в чужбина.

С едно изречение посланието на "Турците в България"?

Единственият начин да се освободим от предразсъдъците на миналото е чрез осведоменост за нещата, случващи се в настоящето. Отношението на много българи към собствената ни история е неконструктивно. Да се изтъкват периодите на въстания и мъчения за сметка на времената на относителен икономически и културен възход не е полезно нито за самата история, нито за учениците, които я учат - тъй като те ще се превърнат в граждани, за който светът ще бъде съставен от простички, черно-бели послания. Това е опит да се използва миналото, за да се избяга от реалностите на настоящето и от предизвикателствата на бъдещето. С "Турците в България" се опитваме да разчупим стереотипите и да погледнем на нещата такива каквито са от една интелигентна, осведомена и либерална гледна точка, която по презумпция изключва черно-белите кадри на пропагандата.

Източник: Медиапул

http://www.bghelsinki.org/bg/novini/bg/single/turcite-v...kata/

Неподозирано пътешествие из османска България
http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2011/11/07/1197899_n...riia/

препратка: http://www.vagabond-bg.com/

118752_1.jpeg

author by Историческо бъдещеpublication date Saturday, 01 December 2012, 21:53Докладвай тази статия на редакторите

Статия от брой 1-ви на списание “Историческо бъдеще”, 1997 г.

Болката, с която българите разглеждат миналото си, е факт, който не може да убегне от погледа на страничния, дори повърхностен наблюдател. Те го представят неизбежно в трагичен план, като поставят ударението върху прекъсването на историческия континуитет.

Трагичното в българската история е синтезирано най-вече в идеята за „петте века турско робство". Веднага премахваме термина „робство", който принадлежи към романтичната терминология н не може да даде научнообоснована аргументация на действителността (белгийският национален химн също започва с думите: „След векове на робство...", които не биха могли да се възприемат в буквалния смисъл). Да заместим и думата „турско", чието семантично значение се е променило коренно през XX век, с поточната „османски". Получаваме израза „пет века османски режим".

Пет века обхващат период от време, който надхвърля възможностите за възприемането му от обикновения човек, които се простират хронологически най-много до спомена за предишните пет-шест поколения, или около сто и петдесет години. Страдание, продължило пет века, е прекалено голямо, за да може да се осмисли. Това е прекалено обширен обхват за изследване дори за професионалния историк.

При един по-задълбочен анализ се вижда, че в историческите изследвания османският период в България продължава четири века и половина плюс половин век, като диспропорцията в обема на научните разработки за тези два подпериода е очевидна. Информацията за XVII век например е толкова оскъдна, че ни навежда на въпроса, дали изобщо в България е имало такъв. За сметка на това годините 1824 - 1878 са обект на задълбочени и многобройни изследвания. Причината за това е, че периодът на Възраждането, който хронологически принадлежи към османския, не се вписва в мъглявата и размита представа за „османската трагедия". Това е исторически период, чиято динамика е добре известна, а същността му е подробно документирана. Възраждането е част от историята и, което е по-важно, част от националната история. Нещо повече - това е основополагащ период, през който се създава и формира българската национална идеология.

За мен Българското възраждане започва към второто десетилетие на XIX век (ако непременно е нужна дата, можем да приемем за негово начало появата на Рибния буквар през 1824 година), а не през 1762 г., както е прието в историографията. Защо не приемам за начало на Възраждането написването на широко нашумялата напоследък „История славянобългарска" на Паисий? Разбира се, то има своите предшественици, но за него не може да се говори в годините на „кърджалийското време". Ролята на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански е значима, но те си остават изолирани случаи. Съсредоточавайки се върху тях, българските историци оставят на заден план период от възлово значение за българската история. Дискусиите от 70-те години за наличието на „ранно Възраждане" са интересни, но почиват на погрешни предпоставки, произтичащи от механично привнасяне на марксистката теория: наличието на български търговци (оттук и буржоазия) през XVIII век не води автоматично до наличието на национална идеология.

Периодът 1393 - 1824 г., тази „terra incognita" не подлежи на национално историческо тълкуване. По време на този дълъг период от време българското население няма собствена история. То споделя общата съдба на останалите християни в Османската империя. Единствено една общобалканска история (на Румелия) може да ни даде вярна представа за историческата действителност в империята през тези четири века и половина. Да се говори за „чуждо иго" е опит за дистанциране на национална история, която отказва да приеме спецификата на съществуване и управление в една империя. Този подход е напълно анахроничен и пренася късни политически категории в общество, което функционира по съвсем друг механизъм. В една империя не съществува понятието „чужд", а само „различен".

Темата за „петте трагични века" не е монопол единствено на българската историография. Тя присъства и в историческите изследвания на сърби, гърци, румънци, албанци и т.н., но все пак с твърде многозначителни нюанси на ударението, което се поставя. Моето лично виждане е, че именно в българската историография трагедията е предадена в най-черни краски. Общото мнение в България е, че именно тук условията за живот са били най-тежки, защото българските земи са се намирали в сърцето на империята, в непосредствена близост до столицата. Този аргумент е твърде странен за мен. Чуждите пътешественици подчертават, че българските земи, отдалечени от бойните полета, достигат сравнително добро ниво на живот. Трагичната съдба на пограничните зони е спестена на българските земи. Не може да става и дума за сравнение с непрекъснато подложените на военни действия европейски крайгранични области на империята, като например Босна. Българските земи не изпитват разрухата от дългите австро-турски войни, няма масови преселения, както при сърбите от 90-те години на XVII век, нито редуване на латинска и османска власт, като в Пелопонес в началото на XVIII век и в Белградския пашалък (1718 - 1739), нито познават фанариотския гнет във Влашко и Молдова. Тези злини ги подминават през XVII и XVIII век и оттук впечатлението за относителното спокойствие, което е разрушено от „кърджалийското време".

***

Българската историческа мисъл незаслужено подминава като обект за изследване „кърджалийското време", или аянските размирици. А това е един важен исторически период (от 1779 до 1813 г., според периодизацията на Вера Мутафчиева), който съвпада с преломен момент от първостепенно значение в западноевропейската история. Съществуват цели библиотеки с книги за Френската революция и войните на Наполеон в Европа, докато изследванията за същите години в България са десетина. А тогава се развива остра, продължителна криза, съвсем несинхронна със събитията в Западна Европа.

Именно „кърджалийското време" - слабо проучен и малко познат период, представлява за мен тази българска специфика, която отделя историята на страната от останалите балкански държави, включени в Османската империя. В съседна Сърбия, където събитията в случая са най-близки до българските, те се възприемат не като част от едно смутно време, а са представени епично от сръбската историография като въстанието, положило началото на модернизацията на страната. За българите това е период на продължителна, остра криза, която се пада в късен хронологически период.

Необходимо е да се направи разграничение между „обикновеното, всекидневно" насилие и това, проявяващо се в екстремни ситуации. Всекидневното насилие присъства навсякъде в Османската империя. То може да бъде степенувано — от обиди и унижения през побой, грабежи до отвличане на девойки и убийства. Християните са основните жертви, но изключение не правят и бедните мюсюлмански селяни, циганите и др. От XV до XVIII век това насилие не се различава особено от прилаганото из цяла Европа върху селячеството и градската беднота. През XIX век то вече изглежда архаично и неоправдано явление в Османската империя (но също и в Русия).
Екстремното насилие се проявява само в определени кризисни моменти чрез кланета, опожаряване на села, грабежи, поробване. То съпътства по принцип войните и въстанията. Проявите на екстремно насилие в Османската империя не се различават по своята същност от поредицата жестокости, с които е наситена европейската история - в миналото и днес.

Затова пък „кърджалийското време" с неговите тридесет години на непрекъснато екстремно насилие представлява историческа реалност, на ко¬ято е трудно да се намери еквивалент. Трябва да се върнем към Тридесетгодишната война в Европа (1618 - 1648). за да намерим подобни дълги и опустошителни смутове. Или да търсим извън Европа подобни аналогии в междуособиците в Китай през 1916 - 1928 г., или може би при конфликта в днешен Афганистан.

Историята ни дава множество примери за това, как човечеството успява да преживее войни, траещи една, три, пет или дори десет години. Затова пък примерите за продължилите дълго остри кризи са много редки. Трудно можем да си представим какво означават цели тридесет години на безредици, беззаконие, глад и несигурност, на непрекъснато насилие. Цяло поколение израства и се формира в контекста на постоянни размирици. Насилието вече не е кратък епизод от живота, а става градивен елемент на мирозрението.

За „кърджалийско поколение" приемаме хората, родени приблизително между 1770 и 1790 г., чието съзряване и първите зрели години са по време на аянските бунтове. Концепцията за поколение трябва да се използва внимателно от историка, защото само хронологичният принцип не е достатъчен, за да бъде дефинирано това понятие. Необходим е опит от преживяването на общата драма за обособяването на едно отделно поколение.

В българската историография не се говори за „кърджалийско поколение". То не е идентифицирано като такова, защото не е оставило свидетелства. С изключение на спомените на Софроний Врачански и някои откъслечни бележки, липсват други спомени на съвременници. По-късно, след края на смутовете, неговите представители не обръщат поглед назад, защото не искат да разравят миналото. Сякаш цари всеобща амнезия. „Кърджалийското поколение" е поколение, лишено от памет.

Изглежда, че за съвременника практически не е възможно да направи смислен разбор на толкова продължителен драматичен период. По същия начин днес участниците в гражданската война в Босна не могат да определят дали дадено събитие е станало през 1992 или 1994 година. В такъв момент липсват отправни точки. Затова не трябва да се учудваме, че достигналите до нас свидетелства за кърджалийското време са противоречиви и неточни.

„Кърджалийското поколение" заема особено място в хронологията на Възраждането. Дейците на църковно-националното движение от 1820 - 1840 г. са деца или внуци на неговите представители. Техният романтичен и често наивен ентусиазъм непрекъснато е спъван от старото, скептично настроено п подозрително поколение. Чорбаджиите от 40-те години нямат доверие в Танзимата. Те не вярват, че Османската империя може да се реформира. Възгледите им за общественото развитие са непоправимо деформирани от трагичния опит на младостта им.

Те предават своето крайно отрицателно виждане за Османската империя на младите национални идеолози. Изграждането на едно национално историческо виждане е в основата на Възраждането. Всъщност липсата на писмени извори е определяща (откъдето и митът за изгорените книги). Поколението на идеолозите се обръща към своите родители, т. е. към амнестичното „кърджалийско поколение". Картината, която се оформя от фрагментарните им и объркани спомени, е на хаос, насилие и беззаконие, и то в неограничен период от време.

И така попадаме в сърцевината на мита, че „пет века са ни клали". Този мит е широко разпространен сред българското население н се поднася на всеки чужденец от добронамерени и искрени хора, които се мъчат да му обяснят спецификата на българската национална психика. Научната литература обаче го отхвърля като лишен от научна обосновка. Но като всеки мит и този съдържа в себе си и скрита истина.

Смятам, че изразът „пет века са ни клали" всъщност съдържа следната идея: „Докъдето стига паметта ни, става дума само за кланета." По този начин формулирана, мисълта е научно защитена. От една страна, колективната памет се фокусира върху периодите на „екстремно" насилие, а, от друга, „кърджалийското време" спуска дебела и плътна завеса, през която по-далечното минало не може да проникне.

Възрожденските българи са разполагали само с елементарни научни познания, за да оценят османското минало (най-доброто е историята на Хамер, която рядко се използва). Като част от империята, за тях е невъзможно да излязат от рамките й, за да погледнат обективно към миналото и да направят критичен анализ на нещо толкова монолитно и неоспоримо за тях. Предците им от „кърджалийското поколение" са им оставили само разкази за ужаси и мизерия. А това служи на тяхната революционна и романтична идеология, която представя нещата само в черно и бяло.

Сто и двадесет години след Освобождението на България с учудване констатираме, че „кърджалийското време" продължава да играе същата роля на черна и непроницаема завеса, която закрива историческия хоризонт и хвърля трагическа сянка върху цели пет века, т. е. върху половин хилядолетие.

И като исторически парадокс в последната фаза на османския режим в България, през 1876 - 1878 г., отново има кланета, сякаш за да потвърдят идеята за непрекъснатата верига от зулуми. Тези кланета, и по специално Баташкото, заемат централно място в българското национално историческо виждане. Без тях голяма част от аргументацията за Освобождението става безпочвена и губи от убедителността си (и това както в българските писмени свидетелства - Захари Стоянов, Иван Вазов, така и при външните наблюдатели - Гладстон, Юго). От „петте века на непрекъснати кланета" са документирани точно само тези от 1876 - 1878 г„ но това е достатъчно, за да се оправдае общата картина, която историческото съзнание рисува.

***

Вече по-добре разбираме в какво се състои същността на историческата болка на българите, за която говорихме в началото. През периода 1779 - 1813 г. българското население изпитва в много по-голяма степен от останалите народи, населяващи Османската империя, продължителни и жестоки насилия. На един народ е необходимо много време, за да се излекува от тези исторически травми (както Германия през XVII век, Китай през XX век). Националното съзнание, което изгражда възрожденското поколение, разпростира страданията от „кърджалийското време" върху цялото османско владичество, т.е. върху пет века. Това преувеличаване е обосновано от революционната борба; тя позволява по-късно да се оправдае освобождението на страната от чужда държава. Берлинският договор и „националните катастрофи" са други тежки травми, които още повече усложняват разбирането на българите за тяхната колективна съдба. Но от 1878 г. до днес това представяне на османския период в българската история не е било поставяно под съмнение: все още в манталитета на българина основно значение има представата, нарисувана през Възраждането.

С риск да изглеждам като човек, даващ смешни и претенциозни съвети, бих искал да предложа една „историческа психотерапия". Петвековната болка e наистина непоносима. Нека да я намалим на тридесетгодишна, което пак е много в колективната съдба. Но тази тридесетгодишна мъка трябва да се опише подробно, да се анализира, да се коментира. Тя трябва да бъде извадена от общото трагично, смътно усещане за необхватния период от пет века, за да стане исторически материал, върху който може да се работи градивно.

„Кърджалийското време" е специфичен период от българската история. Ужасна специфика, която се губи, ако се разтвори в останалите пет века. Кърджалиите не само са плячкосвали и опожарявали, изнасилвали и клали, те също така са изолирали българските земи от кардиналните промени, които стават по същото време в Европа. Отзвукът от Френската революция достига до Балканите - в Сърбия, в Гърция, във Влашко и Молдова, но като че ли напълно подминава България.

Бих направил една смела хипотеза: не в 1393 г. е причината българите да се смятат изоставени от Западна Европа, да се представят като сираци, лишени от западната духовна авантюра. Не толкова от Ренесанса, Бароковата епоха или Века на Просвещението лишава българите Османската им¬перия, а от участието в големия европейски трус от 1789 - 1815 г., с който започва Новото време. Отговорни за това са не „абстрактните" турци, а румелийските аяни и тяхната наемна милиция в една изключителна социално-политическа обстановка.

Следователно е необходимо да се разсее мъглата, която покрива „кърджалийското време". Всъщност става въпрос за близък до нас исторически период, за който съществуват исторически извори. Освен османските документи, главно използвани от Вера Мутафчиева, чиято роля на пионер в тази област трябва да отбележим, съществуват и западни, а също и сръбски и румънски извори, които все оше не са привлекли вниманието на българските изследователи. Необяснимо е как например личност от европейска величина като Осман Пазвантоглу все още не е бил обект на научно документирана биография.

Историята на „кърджалийското време" не може да бъде разглеждана само като част от българската национална история. Ако в краен случай можем да говорим за история на Възраждането, обхващаща само българската общност, повече или по-малко абстрахирала се от османския контекст, този подход не е приложим за един по-ранен период. Историята на „кърджалийското време" изисква българското население в Османската империя да бъде разглеждано като неразделна част от имперската общност. Размириците на аяните засягат цялото румелийско население, без разлика на език или религия. Това е колективен трус и историкът, който иска да го изследва, трябва да го направи в наднационален план.

Точното, детайлно и нюансирано изследване на „кърджалийското време" ще позволи позитивната преоценка на българската история. Историческото познание за най-черния период от османското владичество ще позволи да се уравновеси картината за по-ранните векове. Целта е не „да се реабилитира" Османската империя, а да се получи по-нюансирано виждане, което ще разграничи периодите на подем и благосъстояние от тези на упадък и кризи. Вътрешната периодизация на Османската империя още е обект на спорове между специалистите. По-доброто познаване на „кърджалийското време" ще ни позволи да видим възрожденските автори в реалната историческа светлина, отговаряща по-вярно на действителността от тяхната епоха. Това ще позволи да се даде нова оценка на влиянието на този период на екстремно насилие върху изграждането на българското национално историческо виждане. По този начин може да се покаже реторичният, а не документален характер на някои известни текстове от българската литература. Много от тези текстове досега са разглеждани безкритично и издигани на пиедестал от литературоведите. Всъщност възрожденските автори описват не съвременната им действителност, а стилизирано, абстрактно във времето „турско иго".
Изучаването на „кърджалийското време" трябва да позволи на съвременните изследователи да изградят вярна историческа представа, съответстваща на края на XX век, а не на романтизма през Възраждането.

Париж, декември 1996 г.

Тука е така... http://forums.games.bg/viewtopic.php?t=115355&highlight...00b61
Из Форумите на Games.BG
Повода да постна тази тема е една книга. Озаглавена е непретенциозно "Кратка история на България". Уникалното в нея е, че писана от Ричард Крамптън - британец по произход. Работата по книгата е приключила преди падането на режима на Живков и настъпването на т.нар. "демокрация".
В какво ме убеди тази книга - написана учудващо грамотно и безпристрастно, между другото?
Убеди ме в едни - тука е така пичове. Още от 1887г. е така.
Всичко си върви още оттогава, братя и сестри:
корупцията, бандитизма, шуробаджанащината, политикантството, мръсотията, насилието, лумпенизацията, безумството, външно- и вътрешнополитическата глупост...

Крамптън, Ричард. "Кратка история на България", С., 1994, превод Ал. Шурбанов.

България през 70-те години - национализъм, модернизация, еманципация? (Критически дискурсен анализ на тоталитарните политики на паметта)
http://liternet.bg/publish11/p_vodenicharov/70-te.htm

препратка: http://bulgaria.indymedia.org/article/8758
author by Ивоpublication date Friday, 07 December 2012, 20:20Докладвай тази статия на редакторите

Много добро интервю и страхотна позиция на авторите на изследването! Почти напълно съвпада с моето мнение по въпроса. Аналогиите между българските земи в Османската империя и ирландия като част от Британската империя съм правил неведнъж в разговори с приятели на маса. радвам се, че и други хора мислят по този начин. Причините за национализма и влиянието на ДПС, потърсени във времената на "Възродителният процес" също смятам за абсолютно верни.

 
This page can be viewed in
English Български

дописки

Wednesday 01.10, 07:00

browse text browse image browse video browse audio

10616658_684288614995820_625358980545687757_n.jpg imageФестивал за Толерантност в Спорта 29.09 04:21 0 comments

textРеч на Президента на Палестина пред Общото събрание на ООН 26 септ 2014 29.09 03:29 0 comments

stop.jpg imageКак една мултинационалка организира социалния дъмпинг в транспортния сектор 29.09 00:57 0 comments

textЕнергетиката в партийните програми: "Искате на топло? Копайте си го!" 28.09 23:31 0 comments

textПредставяне на анализ на незаконния дърводобив в България 20.09 12:36 2 comments

dialog.jpg image"Образованието - диалог за бъдещето" 16.09 14:05 1 comments

9782330000189.jpg imageЕнергетика и климат 11.09 13:41 0 comments

weedliketotalk.jpg imageПромена: Човешките права остават потъпкани с действащия и проекта на нов Наказателен кодек... 07.09 20:15 0 comments

g18990.jpg imageЕвропейски протест: Да си върнем демокрацията – Хората и планетата – над печалбите! 06.09 18:30 0 comments

social_farming_across_borders.jpg imageСоциалното фермерство 19.08 03:30 0 comments

text"Картинката" във Фукушима се оказва по-грозна, от заявяваното до сега! 12.08 03:17 0 comments

textВ подкрепа на унгарските организации тормозени от правителството на Виктор Орбан 12.08 02:30 0 comments

textСпрете! Хората се нуждаят от мир 30.07 21:11 0 comments

ahraf_dehghani.jpg imageОПАСНОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ НА ФЕМИНИСТКИТЕ ОТ БЛИЗКИЯ ИЗТОК 28.07 01:25 0 comments

rewallscom_18519.jpg imageСумрак се спуска над Системата 27.07 20:49 0 comments

textИкономическите корени на украинската криза 27.07 16:03 0 comments

adsc_0025300x273.jpg imageПоглъщането на „БДЖ-Товарни превози“ ли е цената на подкрепата на Мартин Шулц за БСП? 23.05 17:09 0 comments

logoelectingchampions.jpg imageМанифест на Европейската анти-бедност мрежа за евро-изборите 19.05 19:20 0 comments

97bf5bcb0496b227455efbc8b4934d6eb.jpg imageНоам Чомски: екология, етика, анархизъм 18.05 17:57 0 comments

ontheabolitionofallpoliticalparties.jpg imageДа станеш лява в България. Един експеримент 18.05 16:43 0 comments

повече >>