Pussy Riot като мечта

Международни | Граждански и човешки права | feature Friday, 17 August 2012, 16:03 by Боряна Росса

Защо поддържам Pussy Riot, но не и много от аргументите в тяхна защита

Случаят Pussy Riot разкри успешно пред широка публика най-ужасните страни на съвременния руски капитализъм. Сливане на религиозни, корпоративни и държавни интереси, мизогиния, авторитаризъм, нетърпимост към всякакво различие. Този случай е кулминация след дълга поредица на подобни случаи започнали още през 90те.

Това, което се случи с трите жени, които са в момента в затвора, е перфектно оркестриран (преднамерено или не) спектакъл от противоречия. Често действията на една или друга страна не водеха до желания ефект, а до съвсем обратен на него.

Няма да дискутирам абсурдността на така нареченото „обществено мнение“ представено от моралисткото проповядване на обвинителите. Неговата слабост беше прекрасно обобщена в изказването на директора на руския тинк-танк за Демокрация и кооперация със седалище в Ню Йорк - Андраник Мигранян по CNN.

Неговите аргументи срещу Pussy Riot са нелогични, авторитарно популистки конструкции на един мачо, който се позовава на „морала и на ценностите“ на „мнозинството“, което според него иска тези жени да бъдат наказани. Според него властовите структури нямат никаква роля в този процес, те се съобразяват „демократично“ с това „мнозинство“. Горкият Пилат Понтийски.

Но аз мисля, че повече внимание от вече многократно анализираните нападки против Pussy Riot заслужават тези, които са в тяхна поддръжка, но всъщност защитават консервативни идеи. В по-далечен план, точно тези консервативни поддръжки ще унищожат напълно трансформативния потенциал на действията на групата, който изглеждаше толкова прогресивен в началото.

Следват някои от основните аргументи в защита, макар и списъкът да може да се удължи:

Красивите майки против "грозните" не-майки

Проблемите в съвременната руска политика, както и връзката между религиозна и политическа власт до сега бяха разкрити от поредица от случаи в които художници, музиканти и журналисти бяха съдени за богохулство, започнали вероятно със случая на Авдей Тер-Оганян, през 1998 през този на Олег Мавроматти и изложбите „Внимание религия!“ 2001 и „Забранено изкуство“ 2005.

Но най-съществената разлика между тези случаи и „пънк молитвата“ е, че тази акция е направена от жени, които наричат себе си анархо-феминистки. Това беше важен аспект от техния патос. Защо това беше напълно забравено?

Много от техните защитници говорят за тях като за красавици и майки, които едва ли не, само заради това трябва да не бъдат в затвора. В тези случаи Катя Самунцевич не е отбелязана, защото не е подходяща. Това означава ли, че тези, които не отговарят на този идеал на майката-красавица не заслужават да бъдат освободени, или ще бъдат чути по-трудно (или никога)? Цветните маски са свалени, фашисткия дискурс за красотата (или за това, което се смята за „красиво“ в това мизогинно общество) завладя нашите умове, като нещо подразбиращо се от самосебе си.

След някои от първите акции на Pussy Riot през ноември, руски феминистки критикуваха противоречивостта на техните текстове и конкретно употребата на думата „сексист“, която не е позната на руското общество. Съответно тази дума нищо не казва и не помага за развитие на феминистките идеи. В случая опростявам техния аргумент, който иначе заслужава отделно внимание, но в момента не мога да го засегна по-надъбоко. Това, което искам да отбележа е, че след толкова месеци безумни телевизионни предавания и текстове, стана ясно, че руското общество (поне това което най-активно говори) всъщност не само не знае какво е това „сексист“, но не знае какво е това „жена“ и многопластовостта на това понятие. „Жената“ според обвинителите, но и според много от защитниците, е половин човек, машина за бебета, нейните чувства и мечти не заслужават уважение, особено ако не са съвсем подходящи за всеобщия полу-църковен, полу-светски патриархален морал, на нея „някой й е казал“ какво да прави, или жената е „нежно момиченце“, „малко глупавичко и незряло“, но затова пък секс символ. Нейната личност е унифицирана, тя трябва съвсем точно да подхожда на този подтискащ сексистки идеал (и на обвинителите и на много от поддръжниците), и ако не, то тя трябва да бъде наказана като вещица или най-малкото тя престане да съществува.

За съжаление сподвижниците на идеала „красавица-майка“, която трябва да бъде освободена, са само в поддръжка на този репресивен калъп, въпреки че вероятно ще им е трудно да разберат защо им се нахвърлям, ако те защитават същите тези жени, за които аз декларирам че съм. Но нали сексизма беше темата на Pussy Riot още в началото? Те не пяха ли песни със закрити лица и без да показват женствените си атрибути или да носят на ръце децата си? Къде отиде всичко това след като видяхме техните красоти и младости? Някои от тези „защитници“ дори казаха, че грозни хора пърформанси не бива да правят. И тук аз ще замълча, защото ми е трудно да продължа. Страх ме е, че може да съм от грозните, но трябва все пак да пробвам, може и да ми излезе късмета.

Култ към личността и „брендът“ Pussy Riot

“Pussy Riot създадоха разпознаваем визуален бренд, затова всички мълчете и се прекланяйте, пред неоспоримия маркетингов талант! Критики не се приемат!“ - освен ако не сте представители на PR отделът на Бенетон или на Мадона например. Или пък Плейбой, който иска Надя да е на тяхната обложка. В това няма нищо анархистко, за феминистко да не говорим, няма и нищо критично към съвременния свят. Няма критика на факта, че освен Pussy Riot има други хора, които са преселдвани по същите причини, но култ около тях не е създаден, затова нека гният там където са, колкото и освободителни и критични да се техните послания. Напротив, има затвърждаване на това „как да се прави изкуство“ в капиталистическа среда, ако не успееш да създадеш бренд без съдържание – си умрял. Не е ли това противно на идеята Pussy Riot?

Синдромът „Гулаг“: „дисидент“ означава този, който е затворен от „комунистите“

„Pussy Riot са като дисидентите от комунистическата ера“. Ами не са. Защото са преследвани за обида на религиозни чувства от църковна идеология родена в условията на „капитализма и демокрацията“. За обида на някакви вярващи, които вече бяха критикувани от много от представителите на собствената си църква, които обидени не са „комунисти“ защото няма как да са.

Дори и управляващите в Русия да са свързани с бивши структури на Съветския съюз, това не прави техните действия и лична идеология еквивалентна на „комунистическата“ или на такава, която да се намира в лявото пространство. Напротив, те за забити в най-десния ъгъл на корпоративния капитализъм и използват принципи на наказателната система датираща от времето на Солвецкия манастир, известен с инквизиторските си практики.

Днешните инакомислещи са такива по отношение на съвсем други феномени, не тези от комунистическата ера. Разбира се, тоталитарни и авторитарни механизми могат да възникнат във всяка една система. И точно затова, колкото повече опростяваме нещата, и асоциираме „авторитаризма“ само с вездесъщия „комунизъм“, толкова по-слепи и незащитени ще бъдем за механизмите по които съвременната власт организира наказателния си апарат. Разбира се, ако търсим помощ от „запада“ тогава трябва да опростим нещата и да говорим за Солженицин и Гулаг, защото тази съвкуплена двойка е станала също поп-икона за повърхностните анализатори. Но дори и повърхностната Уикипедия казва, че Солженицин е противоречива личност, същият той активно апелираше за консервативни ценности, които сега са на власт. Това не е ли против идеята Pussy Riot? Нуждаем ли се от поддържане на такава самоколонизационна практика, в която защитата отвън е единсвеното което има значение? Да, вероятно се нуждаем все още, защото не можем да оценим критическите практики в своите страни и да се вгледаме в това което те казват. Те получават значение само след като Ред Хот Чили Пепърс или Пол Макартни или Английската Кралица кажат нещо. После знаем, че е правилно и модно да поддържаме тези международно признати герои, този успешен „бренд“ – преди това не може да сме съвсем сигурни. Колко дълго ще продължава това?

Защо не приемем че съвременния авторитарен корпоративен капитализъм – местен и глобален - произвежда своите мъченици и да ги защитаваме вече от тази позиция. Защо не се вглеждаме в специфични местни детайли и да създаваме свой силен критически дискурс, способен да се справи с проблема преди да е станало прекалено късно? Ако това не стане, рискуваме да изпаднем в същата позиция както в началото на 90те – да пеем „Вятърът на промяната“ до пръсване или докато той се превърне в хит на групата Скрю Драйвър, получавайки система, която да осъжда хората на затвор за нищо.

Ако стоиш твърдо за твоите ценности трябва да отидеш в затвора

Късно е вече да се борим Pussy Riot да не отидат в затвора. Те са вече там, и вероятно там ще бъдат за известно време (макар че силно се надявам на тяхното освобождаване, което ще е чудо).

Много защитници казват „Те знаят в каква страна живеят, а там трябва да отидеш в затвора за своите убеждения“. Ако страната е демократична, то за своите ужебдения не трябва да ходиш в затвора. Колко дълго ще се съгласяваме с идеята, че инакомислещите трябва да отидат в затвора за да може мнението им да бъде чуто? Това е утвърждение на дълбоко подтисното мислене, крайно неразбиращо смисъла на възможността различни мнения да съжителстват без да се стигне до такова насилие. Колко хора влизат в затвора за своето мнение и то не е чуто от никой? По какъв начин влизането в затвора е по-продуктивно, от създаване на свободна среда, в която тези мнения да се срещнат и да произведат изменения по този начин?

Затова сега е късно да защитаваме Pussy Riot. Трябваше много по-рано да имаме отношение към вече създалите се механизми на подтискане на различността.

Защо Pussy Riot трябва да бъдат освободени?

Силата на техните акции се състои в това, че волно или неволно бяха разкрити сериозни проблеми в обществото, които получиха по-голям медиен резонанс от този при всички предишни случаи. Силно беше застъпено отношението към жените като към полу-човеци. Pussy Riot не трябва да отидат в затвора, защото тогава, това общество, което ги съди, ще покаже репресивното си разделение по полов признак. Ако те останат в затвора един от най-сериозните проблеми, на сливане на религизна и светска власт, вече многократно адресиран в изказванията и на вярващи и на атеисти, както и в заявлението на Катя, ще вземе връх. За съжаление това сливане компрометира и двете институции – и държава и църква.

Ако те останат в затвора, няма да има по-голяма „чуваемост“ на тези проблеми – напротив, всички тези проблеми ще вземат надмощие, възможността за демократично съжителство на мнения ще е отрязана. Язвите не само ще бъдат разкрити, но и ще декларират своята победа.

http://boryana-rossa.livejournal.com/45725.html