Социализацията: защо и защо сега?

Кое е по-малкото зло, държавната или частната собственост? Имаме ли алтернатива на настоящата икономическа система? Имаме ли конструктивни предложения, когато се оплакваме от управляващите? На тези въпроси се опитваме да отговорим по-долу. Статията е публикувана първоначално във вестник "Свободна Мисъл", но мисля, че би била интересна и на аудиторията тук.

„Държавата е лош стопанин”. Това е стара „истина”, нашумяла много покрай икономическия провал на условно отминалата на 10 ноември 1989 система. С нея вървяха други „истини”, които я оправдаваха и допълваха. „Ний ги лъжем, че работим – те ни лъжат, че ни плащат”, „Учи мама, за да не работиш” и други подобни народни мъдрости, които умело се тиражираха и все още се тиражират масово в медиите, и които подготвяха обществото за последвалото разграбване на държавната собственост. Разбира се, хората вярваха на тези неща, защото в тях има голяма доза истина. Наистина, държавата беше лош стопанин. Или поне много по-лош от идеалния стопанин, който да създаде перфектна организация на производство и перфектни условия на труд.
В наши дни обаче няма институции различни от държавните, които да притежават общите средства и ресурси за производство. А частниците-капиталисти здраво си държат своите. Затова, когато един капиталист реши да порасне, той се нахвърля първо на държавната собственост – там баницата е голяма и е лесно да си отхапеш. За да заблуди стадото, хората, чиято собственост реално се ограбва, той обикновено излиза с това, че „държавата е лош стопанин”. Пък горките частници, едва ли не от благородство и загриженост, с голям зор се съгласяват да платят някакви жалки суми за правото да експлоатират общите блага за лична изгода. На това му се казва приватизация и обикновено то представлява узаконяване на предхождащата го фактическа приватизация, при която държавните управители на дружеството също са го ползвали за лична изгода, само че незаконно.
До какво води горната процедура може да види всеки желаещ, стига да се качи на влак и да се разходи из нашата страна. Пейзажът е сравнително постоянен – озъбени колони от земеделски навеси, затворени фабрики с натрошени стъкла, трактори от годините преди прехода орат неторени пак оттогава ниви, заводите са разпродадени за старо желязо. Наистина в последните години започва да се забелязва оживление – строят се пластмасови цехове за черноработници, купува се земеделска техника с държавни субсидии. Навъждат се и други подобни благинки за хората, които се озъртат пред кафенцето с минерална вода и се надяват отнякъде да изскочи прилична работа. Но всички тези благинки, този „благословен” капитал, не са плод на по-рано приватизираната държавна собственост, а идват или по линия на глобализирания капитализъм, или по линия на държавните субсидии. Така наречените инвеститори, които разграбиха държавното имущество в годините на прехода, не оставиха почти нищо след себе си. Те никога не са имали за цел да оставят нещо, а просто да вземат каквото могат, както и би трябвало да бъде, ако са истински капиталисти. Ако някъде някой като тях е оставил нещо на обикновените хора, значи те са го принудили по някакъв начин. Така че резултатът от приватизацията в никакъв случай не я оправдава сам по себе си. Въпросът е, след като стана ясно до какво води приватизацията, каква друга алтернатива на „лошия стопанин” можем да предложим?
За да отговорим сериозно на този въпрос, трябва да изберем критерии, по които да оценяваме стопанина. След като собствеността (нечий контрол върху даден ресурс) се регламентира от мнозинството от хората (чиято роля в момента се иззема от държавата), би трябвало собствеността да се разпределя така, както би било най-изгодно за мнозинството. Това е и основен принцип на всяко акционерно дружество. Внимание, най-изгодно не значи най-печелившо. Най-изгодно значи най-близо до волята на мнозинството. Защото мнозинството делегира правото на собственост и пак то носи последствията от управлението на ресурсите. Ако мнозинството от хората решат, че едно предприятие трябва да спре да съществува и да се разпродаде за вторични суровини, това трябва да стане. Ако решат, че то трябва да се вземе от ръцете на капиталиста и да се постави под контрола на държавата, това трябва да стане. Ако решат, че трябва да се продаде на някой капиталист, това трябва да стане. Защото ресурсите и плодовете на труда са на всички хора. По правото на морала и по правото на силата никой не може да ги използва за свои цели, ако останалите не му позволят. Това се нарича демокрация и стои в основата на актуалната политическа идеология. Ето защо за добро стопанисване считаме това, при което работата с обществените ресурси става по начин, който е максимално близък до волята на мнозинството от хората. В този контекст ще приемем един анархистки принцип – хората да имат влияние върху решенията пропорционално на влиянието на резултата от тези решения върху тях. За този принцип рядко се говори от политиците, защото е твърде неудобен за тях, но той е съвсем естествен и приложим в практиката.
Защо моделите на „държавното” и „частното” пропадат според този критерий? Капиталистът по дефиниция се интересува само от себе си, а разполага с пълна власт върху собствеността си. Следователно, освен ако мнозинството хора не се интересуват само от него, неговите решения няма как да се водят от желанието на останалите. Останалите разполагат само с така наречените „пазарни средства”, за да влияят върху решенията му, но по правилата на същия този пазар именно хората, които биха били най-засегнати от управлението на собствеността ще разполагат с най-малко ресурси и следователно – с най-малко влияние върху решенията. Така че в капиталистическата система мнозинството хора реално нямат възможност за влияние върху мнозинството от общите ресурси, средствата за производство. Поначало това се счита за общоприет факт и не се оспорва от буржоазните идеолози освен с аргумента „няма алтернатива”. Да видим дали наистина „няма алтернатива”. В системата на държавна собственост, в която държавата има право да се разпорежда със средствата за производство, мнозинството от хората биха имали контрол върху общите ресурси, стига държавата да изразява тяхната позиция и да изпълнява техните решения. За съжаление, тази държава, която познавахме отпреди 20-30 години, която реално държеше собствеността върху средствата за производство, не изразяваше тяхната позиция. Всъщност, няма как позицията на хората, която те са свободни да променят всеки един момент, да се изрази от институции, които могат да се променят само когато самите те си поискат. Нито сега, нито тогава мнението на хората не се взимаше под внимание, не и в степен достатъчна, за да кажем, че държавата е „добър” стопанин. Навремето лошият стопанин беше номенклатурната класа, която управляваше ресурсите „в името на народа”, но реално контролът беше феодален – народът нямаше нито политически контрол върху ръководството, защото можеше (а и трябваше) да гласува само за когото му кажат, нито пазарен, защото можеше да купува само онова, което му „пуснат” в магазина.
Тук ще предложим друга алтернатива на приватизацията, на частната собственост върху средствата за производство. Това е обществената собственост. Не държавната или общинската, а обществената, която не тяхно подобие, както смятат мнозина забравили своя корен „либерали”, а точно тяхна противоположност. Под обществена собственост ще разбираме собственост, която е под пряк контрол от страна на заинтересуваната от нейното експлоатиране общност. Обществото се представя от произволен гражданин, а пряк контрол от негова страна значи, че всеки негов представител може да задейства процедура, която да доведе до решение от съществено значение за управлението на конкретния ресурс. Описано по-просто, ако някаква общност от хора се ползва с даден ресурс, когато трябва да се вземе решение по отношение на този ресурс, всеки член на общността трябва да има право на инициатива за някаква промяна в нейното стопанисване и право на участие във взимането на решение по тази инициатива. Това не значи, че всеки трябва да разбира или че трябва да има мнение за всичко, а че всеки трябва да има не само реална, но и постоянно подобряваща се като удобство и степен на информираност възможност да изрази такова мнение. Този принцип е коренно противоположен на принципа, който на практика се прилага в момента, и единствената причина, поради която досега се считаше за утопичен, беше в недостатъчното развитие на образованието и технологиите. Но при днешното ниво на комуникации и достъп до информация и знания неговото прилагане става не само възможно, но и единствен изход от безумния цикъл на капитализма, който в низходящата си фаза е толкова по-жесток, колкото по-високо е стигнал при възходящата си фаза. А днешният капитализъм успя да набере доста височина при последния възход след Втората световна война.
Реално първите проекти за модерна промишлена социализация – тъй като примитивна такава имаме в много общества в историята, включително българската, а и днес по света – се осъществяват в Испания по време на анархистката революция от 1936 година. В един момент конфедерацията на труда в Испания се оказва напълно подготвена да поеме изцяло контрола върху производството и търговията, а стабилните традиции на анархизма в селата осигуряват жизнено важната връзка и солидарност, изтъквана от класиците на безвластието. Последните проекти за модерна промишлена социализация в момента се осъществяват с много трудности в Аржентина и са представени прекрасно във филма „Превземането” на Наоми Клайн. Социализацията в Испания не просъществува не защото не успя да осъществи икономическата си функция, а просто защото Франко, Хитлер, Мусолини и Сталин смазаха революцията там. Едва ли някой трезвомислещ човек би заявил, че хитлеристка Германия е имала зле организирана икономика през 1939 година и затова губи войната. Зле са били единствено нейните „организатори” в главния мозък и точно този проблем социализацията решава идеално. Тя създава необходимата изолация и имунизация срещу мегаломански амбиции на свръховластени администратори. Това е и една от ключовите революционни промени при социализацията – работата на администратора се изравнява изцяло с работата на производителя и доставчика и не носи сама по себе си нито повече отговорности, нито повече привилегии. Администрацията, не бюрокрацията, е важна работа. Някой трябва да следи количествата, да прави сметките и да планира доставките – спор няма.

Администрацията е полезна, бюрокрацията е престъпна

Административната дейност е не само полезна, но често е и доста трудоемка. Това ще става все по-явно с напредъка на технологиите. Доскоро символът на тежкия физически труд беше човекът с чука и търнокопа. Днес той е заменен от мощни строителни машини, които се управляват като компютърна игра, а съвсем скоро ще могат да се управляват и от компютър. Това ще спести на оператора („багерист” и „тракторист” наистина вече няма, няма и смисъл да има) последното неудобство – шумът и вибрациите. Необходимост от тежък труд винаги ще има, но необходимост той да бъде физически – тоест пряко извършван от човек – няма.

Назад към пещерите

Това е и една от основните причини, поради които капитализмът направи завой на 180 градуса преди двайсетина години. Както си гледахме как в Япония роботи произвеждат роботи и чакахме да почнат да орат нивите и да берат череши, изведнъж огромната маса от капитали се насочи не към развиването на автоматизацията, а към добрия стар робски труд в средновековни условия – роботизиране на хората, вместо „очовечване” на роботите. Днешната цел на промишлените каубои е да намерят места по света, в които сто души да вършат работата на една машина, а не обратното, както уж беше доскоро. Това води до дебилизиране не само на работническата класа, която е вече и географски концентрирана в „развиващите се” страни от Азия и Латинска Америка. Това неминуемо води до деградация и на потребителската класа в Европа и Северна Америка, която също заменя качеството с количество – купуваш десет боклука десет пъти в годината, вместо една качествена стока, която ще върши десет пъти по-добра работа десет пъти по-дълго време.
Технологиите наистина се развиват, но промишлеността не се развива технологично. Технологично се развива само индустрията за развлечения, за пълнене на къщите с играчки – технологиите, които те карат да зяпаш, вместо да ти оставят време да мислиш. Това е масирано нашествие срещу човешкия разум, защото ако той бъде оставен дори за малко да помисли, ще разбере, че днешният „ред” е абсурд, на който трябва да видим сметката час по-скоро, ако не искаме той да види нашата. В този смисъл пред работниците от 20-те и 30-те години на миналия век (виж статията за Испания на страница 2) днешните работници изглеждат като пълни дебили пред академици, а междувременно в БАН се отслужват молебени.

Глътка въздух за държавата

Докато работникът преди сто години е обсъждал революционното преобразуване на обществото в различни групи, съюзи, общности, събрания, днешният работник в огромната част от времето си обсъжда пълни глупости и то ако изобщо обсъжда нещо, а не зяпа весели картинки. Този „постмодерен” етап е глътка въздух за абсурда на капитализма – ако последните две или три десетилетия бяха приключили с автоматизацията на трудоемките отрасли, днешният работник щеше да бъде администратор, а вчерашният администратор – работник. Това обаче не беше по вкуса на вчерашния администратор и затова не стана – защото те са онези, които все още насочват паричките, където им отърва, а еманципацията на труда не им отърва. Те имат нужда от привилегированото положение на бюрократа – да налагат абсурда, че глупавите работели за умните и маймуната трябвала да работи, за да стане човек. Маймуната не работи и никога не е работила. Тя дреме на дърво (или бюро) и лапа каквото докопа.

С газ по калдаръма

Затова социализацията е неизбежна стъпка към обществото на устойчивото развитие, което може да бъде единствено безкласово. Класовото общество винаги създава конфликт, конфликтът неминуемо води до сътресения, а макар след сътресенията да следва ново развитие, то просто прави следващите сътресения още по-тежки до точката, в която ще дойде Голямото сътресение – питайте всеки шофьор какво става с оня, който натиска газта по калдаръм. Но тъжен факт е, че така мислим. Може би няма да е твърде крайно да се отбележи, че в много отношения нашето мислене днес е като на хора от 17 век и затова, въпреки пълните къщи с играчки, сме уязвими за хората с мислене от 18 век като разните фундаменталисти с техните самоделни снаряжения.
Тук трябва да отбележим две неща – че обществената собственост съвсем не създава проблема пасивно общество, напротив – няма причина тя да функционира по-лошо от държавната в такова общество. И второ, настоящата обществена структура в лицето на държавата е монархическа по своето същество – вместо да търси решението в мнението на хората (принцип, на който се опряхме по-горе), тя го търси в няколко души („добрия цар”), от които се очаква да компенсират пасивността и некадърността сред хората, като вземат решения вместо тях. Формата на собственост описана по-горе отразява много по-добре демократичните принципи, отколкото частната или държавната собственост, които ни се предлагат като единствени алтернативи. Но освен че е справедлива, тя е потенциално и много по-производителна и перспективна и затова е неприемлива за имащите.
Причината, поради която много „обществени” дела са затъвали в блатото е именно в това, че двете системи – новата, основана на взаимопомощта и връзките между множество автономни звена, и старата, основана на наследеното конкурентно предимство и йерархиите, са несъвместими. Инициативите за новото устройство на производството са крехки все още деца, които не могат сами да отместят дебелия дърт дирник на държавата от пътя си и затова логично се отказват на един етап. Дирникът е твърде огромен, за да бъде заобиколен и трябва да бъде разкаран от пътя с други средства – казват, че нитроглицеринът бил добро лекарство за разни запушени пътища.
Но да се върнем към действителността и да вземем един много конкретен пример – софийското дружество „Топлофикация”, което общо взето разнася топла вода по домовете на хората. В момента то е държавно, с управителен съвет, който е типичен пример за „лош стопанин”. Всъщност топлофикацията е най-губещото държавно предприятие в момента, с най-учебникарски примери за лошо управление и пълна некомпетентност на уж надзорниците от общината. След като се видя, че от бюджета на дружеството се губят суми от порядъка на стотици милиони левове, се заговори за приватизация като единствена алтернатива. От другата алтернатива – да пратиш няколко престъпни боклука да изгният в затвора за назидание на останалите „топлофикатори” – никой в така нареченото „публично пространство” няма далавера и затова за нея почти не се говори, за да се докаже, че държавата е не само пишман сайбия, но е и пишман заптие. Федерация на анархистите в България предложи своята алтернатива – социализация на „Топлофикация”. Социализацията в този случай съвсем не е трудна. Ясно е коя е общността – всички хора на територията на град София, които ползват услугите на дружеството и плащат за тях. Ясно е и кой е ресурсът – цялата собственост на споменатото дружество, която и без това е „публична”. Ясно е и как той може да се управлява като обществена собственост – чрез различни оперативни звена, които да се избират от членовете на общността за пряко и конкретно посочени дейности, а не просто щото са много убави. Когато някой не харесва част от администрацията или конкретно решение на съвета, той ще може да предложи обсъждане по този въпрос. Всички начини на взимане на решения за пестене на време и по-голяма ефективност се изчистват в процеса – няма готови решения за кворуми, периодичност на заседанията, брой необходими подписи и пр. бумащина, като хората, участващи в събранията трябва сами да намерят баланса между оперативността и пряката демокрация. По принцип логиката показва, че почти във всяка една отделна организация работят най-добре различни форми на общо взимане на решения – някои са с по-голяма представителност, други са с повече пряко участие, някои изискват повече заседания в по-малък период от време, други понякога вървят идеално на самотек с години, без това да е признак за безучастност. Има няколко основни принципа, които трябва да предотвратяват безотчетността и безконтролната власт, концентрирана в отделни длъжности и звена, но те са прости.
Могат да послужат добре съществуващите каси на „Топлофикация” и технологичните методи – телефони и Интернет. Тъй като целта на едно социализирано дружество не е да осигурява печалба за собствениците, а да им осигурява качествено и все по-пълно обслужване, те гласуват доколко това е било осигурено съвсем пряко и ако се отчетат ниски оценки, очевидно събранията за решаване на проблемите трябва да зачестят. Практически всеки израз на недоволство от работата на дружеството представлява и инициатива и съгласие за участие в обсъждането на проблема – като най-често самото му посочване вече представлява голяма част от работата.
Няма нужда всеки ден да се правят избори и подобни процедури с тъмните стаички и избирателните комисии: всеки може да си гласува с някаква карта или друг удобен начин за идентификация в касата на „Топлофикация” или по Интернет – останалото е въпрос на софтуер и публичност. Ако хората подкрепят някое неправилно решение, например осигуряване на недостатъчно средства за текуща дейност или развитие, да, ще се наложи после да го субсидират допълнително и да се лишат от нещо друго, или пък няма да има парно, но това е тяхно право – правото да допускаш грешки и да ги признаваш и отстраняваш е желязно условие за развитие. Да сте чули някоя днешна партия да признае, че е гласувала грешно за нещо? Няма и да чуете. Ако хората са пасивни, функционирането на „Топлофикация” няма да се подобри. Но ако дружеството се продаде на някой частник, то също няма да се подобри – днешните собственици, тоест ние, няма да видят и стотинка от продажбата, а ще трябва да пълнят още една гуша с още повече пари. Продажба, в която собственикът е ощетен не по своя воля е равносилна на грабеж.
Ако хората успеят да извоюват формата на обществена собственост – и да се освободят от кошмарните сметки и заплашителни писма със съдии-изпълнители – това би показало точно, че не са пасивни, а са загрижени за общите блага и следователно, че биха се грижили за тях и в бъдеще. В много страни, в които има отдавна обществено управление на отделни предприятия, това вече е станало навик след едно-две поколения и хората го правят без особено усилие – като ходене на родителска среща.
Ясно е, че положението не е розово. Нито с парното, нито с тока, нито с магистралите, нито с горите, нито с нещо друго. Не трябва да се страхуваме да изпробваме нови подходи, само защото някой умник казал, че „няма начин това да работи”. Който го е страх от мечката, му взимат гората. Няма какво да чакаме капитализмът да ни смачка с вездесъщото „Няма алтернатива” и „Оказахте се икономически нежизнеспособни субекти”.